Признавам си, че това е първата книга от Рудолф Щайнер към която посягам. Знам, че това е един изключително задълбочен философски труд, който отнема на хората години да опознаят. Съществуват множество помагала и ресурси, които дават възможност за по-внимателното изследване на темата, защото наистина текста е пълен с изключително много препратки и обяснения. Тази книга се явява като едно истинско предизвикателство на ума, защото цели да ни даде възможност да разширим кръгозора си експоненциално. Още по-удивително е, че тази книга се корени и в основата на много житейски пътища и последователи на Щайнер. А като един основен фундамент на неговите философски търсения тя е и ценна придобивка в библиотеката на всеки един любител на тези теми.
Ще споделя моите впечатления, но те са на базата на един изключително лаически прочит. Към момента на четене нямам абсолютна никаква идея за цялостната идея на Антропософията, далеч съм от задълбочените познания и методи на работа на хората, които следват тази философия, но пък имам отвореното съзнание, за да започна да отбелязвам и моите впечатления от текста.
Отворено съзнание и концепцията за свободата
За мен първите глави и въведението служат не само, за да изяснят историческите опити за определянето на използваните категории и понятия, но също и за да ни въвлекат в тази сфера на познание. Лично за мен Онтологията винаги е била много интересна част от философията като цяло и смятам, че е много любопитно да се проследи генеалогията на идейните концепции по отношение на свободата. Разбира се, това е една изначална концепция, която няма как да бъде проследена като генезис, но идейните отношения към нея са ясни и проследими. Затова и Щайнер въвежда и обяснява пространно понятията, които в рамките на човешката мисъл се категоризират по различи начини.
Книгата има за цел да потърси отговор на въпроса до каква степен човешката същност може да си приписва свободата, при положение, в природните процеси не е възможно да се прозрат всички нишки на необходимостта, от които свободата произлиза. Свободната воля дали изначално е факт, който може да бъде верифициран, независимо от това, че ние няма как да сме неутрални наблюдатели. Всичко това е много тясно обвързано и с разграничаването между материализма и дуализма – на възприятието и разделянето на физически свят.
Много приятно съм изненадан от факта, че е включено и становището на Б. Спиноза, че “Бог съществува свободно от необходимостта на самата си природа. Бог опознава себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко”. По този начин свободата не е сведена до свободно взимане на конкретно решение, а към свободна необходимост. Този вид начин на мислене винаги ми се е струвал особено привлекателен. Разбира се, този възглед съвсем не е перфектен, Щайнер ни обръща внимание, че човек не само осъзнава своето действие, но също и може да опознае причините, от които то произхожда.
По-нататък имаме интересното изложение, че достигането на ума е възможно през сърцето.
Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов.
Рудолф Щайнер
Но има нещо малко по-интересно, което ми направи впечатление. Според Щайнер духовния живот е непрестанното търсене между нас и света. Според мен той също е и предпоставка за интегритет и създаване на връзка между тези два свята. Интересното е дали без да сме “истински” вярващи същества този духовен свят се проявява видимо и за нас? Ако ние си затворим сетивата за него, тогава, според мен, дори и да има явни проявления, то тогава нашите затворени съзнания няма да го отразят. Щайнер казва, че откровенията от Бога (без да споменава точно кои) религиозно вярващия човек търси решение на загадките на света. Да, съгласен съм с това твърдение.
Оттук следва, че има и различни гледни точки и прояви на това търсене, изразяващи се в някаква конкретна дейност. Например, човекът на изкуството (творческия потенциал) се старае да вложи материално своите идеи на своя Аз, за да помири своята вътрешна същност с външния свят. По аналогичен начин мислителите (философите) използват явленията и понятията, за да рационализират и проникнат в идейния свят чрез наблюдението.
Следва и пространно извеждане на принципите на дуализма и монизма, които показват своите силни и слаби страни. Рудолф Щайнер отбелязва и гледната точка на спиритуализма, който отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. В следствие от това, според него, спиритуализма е едностранчив идеализъм, който единствено отразява духовния свят в самия свят на идеите. Това, на практика, ограничава светогледа единствено в рамките на действителността на самия Аз.
В цялата тази главоблъсканица от идеи и позиции се стига до следното заключение — природата, която е извън нас, можем да открием едва след я познаем у себе си. Интересното е, че изучаването на нашето съществуване би следвало да ни доведе до това, че вече не само “Аз”, а вече имаме нещо повече от “Аз”. Всичко това е следствие от взаимодействието между природата и Духа.
Разбирането на света чрез мисленето
Постулат в книгата е, че наблюдението и мисленето са двете основни точки за всеки един духовен стремеж. Според Рудолф Щайнер философите изхождат от различни основни противоположности, които би следвало да бъдат предхождани от наблюдението и мисленето. Тази двойка е най-важната противоположност за човека. Рудолф Щайнер дава и много подробно обяснение защо точно тези две категории са важни.
- Мисленето — без мисленето няма как да се сдобием със знание, при възникваното на даден възглед то има първостепенна роля.
- Наблюдението —обектите са достъпни само чрез наблюдението. Във времето то дори предхожда мисленето.
Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението.
Рудолф Щайнер
По отношение на наблюдението няма равнопоставеност между мисленето и чувстването. В природата на мисленето е, че мислещия забравя мисленето, докато го упражнява. Това се доказва от факта, че предмета на мисленето е в основата на действието по време на наблюдението на действието, а не самото мислене. Следователно, ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, защото то почива в собствената ни дейност. Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам (създавам), а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам.
А по отношение на самото мислене то не може да бъде наблюдавано в настоящето, но може да бъде превърнато в бент на мислене като опит, който съм направил за този процес. Следователно от по-нататъшните изложения е, че при наблюдаването на мисленето ние сами сътворяваме обектите. Самият носител на мисленето е човешкото съзнание.
Мисленето създава и възможност да възникват понятията и идеите, самите думи са инструмент за насочване на вниманието към понятията. Но само чрез тях не могат да се изкажат същността на тези понятия. Самите обекти имат своите собствени понятия, идеите за тяхната същност. Рудолф Щайнер казва, че колкото повече се разширява опитът ни, толкова по-голям става броя на нашите понятия. Тези конструкти се обединяват в едно закономерно цяло. Всички единични понятия, които се отнасят към даден обект, се присъединяват към множеството от други такива, които обрисуват една затворена понятийна система. Качествено идеи не се различават много от понятията, но те са много по-съдържателни, по-наситени и по-обемни. Понятията и идеите са предпоставка за мисленето. А понятията се прибавят към наблюдението, но не могат да бъдат директно получени от тях.
Мислещото същество свързва процеса на мисленето с наблюдението. Всичките тези обяснения имат за цел да дадат яснота за характера на човешкото съзнание — то е посредник между мислене и наблюдение. По необходимост човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и мебесъзнание, понеже е мислещо съзнание. Мисленето е отвъд субекта и обекта. Субектът, на практика, мисли, защото е субект, счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Рудолф Щайнер казва “Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия”.
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
Рудолф Щайнер
Образите на възприета са субективни, образуването на обекти се поражда именно от групиране на множество възприятия. Извън възприемането няма как да имаме представа за обектите.
Естеството на реалното
Размишленията по отношение на реалността и свеждането за генезиса на обектите ми дадоха една перспектива, която ми се стори доста логична. Изглежда, че обектите a priori са дадени без понятия поради духовното ни устройство. Съществуването ни се дължи на елементите на възприемането и мисленето. Естеството на нещата няма корелация с това как ние сме устроени или как възприемаме Битието. Според Щайнер „чертата“ между възприемането и мисленето се появява, когато съзерцаващия застане „пред нещата“.
Съгласен съм, че човека, по своята природа, е ограничено същество. Наистина той е поставен да съществува наравно с други същества, а неговото Битие действително принадлежи на ограниченото време и пространство. Щайнер добавя и още нещо, което ми се струва като ценно знание – на човека му е дадена само една ограничена част от цялостния Универсум. Това и води до нашата вътрешна ограниченост да приемем за единично онова, което в действителност не е такова. Ние самите имаме вътрешна необходимост да разбираме по този начин нещата, защото конструктивно мислим за тях по този начин. Да, това е напълно логично и доказуемо.
Темата за (само)възприемането спрямо другите същества е особено важна. Щайнер посочва, че това определение трябва да се разграничи от „простото“ осъзнаване на себе си. Казва се, че акта на самовъзприемане не ни извежда отвъд сферата на онова, което принадлежи на нас. Да, съгласен съм. Самото самовъзприятие е ограничено в рамките на собствените разбирания. А самото мислене няма общо с тези граници.
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене.
Рудолф Щайнер
Концепцията за универсалността на мисленето е особено любопитна, тезата е, че има дуализъм между понятията усещане и чувстване от една страна и мисленето от друга. Всеки човек има свой собствен оттенък на мисленето дотолкова, доколкото това се случва благодарение на индивидуалното чувстване и усещане. Представена е и идеята, че има свързващо звено между нашата индивидуалност и Вселената, това се случва именно чрез акта на мисленето. Подтикът към познание възниква чрез мисленето, което се разпростира отвъд индивидуалното битие.
Особено ми харесва честността, която Щайнер споделя за неизбежното грешно схващане на дуалистичния модел — подразделя цялостното битие на две области, като всяка една следва своите собствени закони и противопоставя своята област на другата. Допълнителните разсъждения за метафизичния реализъм и монизма са доста дълбоки, още от първото четене ми е трудно да интерпретирам в много подробности казаното. Вероятно след няколко по-задълбочени прочитания на текста ще мога да формулирам и своята гледна точка върху тези гледни точки.
Важните елементи от Битието в подробности
Важното и ценното в книгат са обясненията и дефинирането на индивидуалния живот и неговит структурни елементи. Виждаме как те са представени като съставни от тези степени:
- Сетивното възприемане — Онази област на нашия собствен (индивидуален) живот, където възприемането се трансформира във волев акт, който е без посредничество на някое чувство или понятие. Тук движещата сила се обозначава като нагон, той задоволява нисшитеи чисто животински нужди. Примери са храненето, половото снишение и др. Основната харакеристика е непосредствеността, с която възприятието предизвиква този волев акт. Рудолф Щайнер обаче обяснява, че такъв тип поведение не е лимитирано само до нисшите степени. Напротив, това е възможно и за по-висшите сетива. Той дава пример с това, че при възприемането на даден процес във външния свят, ние (без нататъшен размисъл и без конкретно чувство) произвеждаме действие. Тази движеща сила се назовава като такт или нравествен вкус.
- Чувстване като основна сфера на човешкия живот — Възприятията на външния свят са свързани с чувствата, които могат да станат движеща сила на действията. Примери са чувството за гордост, срам, чест, смирение и т.н.
- Мисленето и представянето — чрез размишлението представата или понятието става мотив за действие. Движещата сила на волята може да се нарече практически опит. Постепенно той преминава в чисто такични действия.
- Висшата степен е понятийното мислене без оглед на определеното възприятийно съдържание — точно съдържанието на дадено понятие определяме чрез интуиция от идейната сфера. Първоначално това понятие не съдържа отношение към определените възприятия.
Различните хора естествено схващат максималното благо на
Рудолф Щайнер
целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
Напълно съм съгласен от тмата, че за наивния човек действителността е съвкупност от обектите, които са видими и физически достижими. Нравствените принципи възникват на основите на авторитети, примери са: семейните, държавните, обществените, църковните и божествените. Следва и няколко бележки относно предубежденията на хората. Интересно e също и механизма на отъждествяване на съвестта.
Свободният дух
Щайнер разказва за това какво той разбира под “свободен дух” — действие под свои собствени импулси, интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. Разликата с несвободния дух причината за действието идва от определена интуиция от своя собствен свят на идеите, за да я положи в основата на действие, който се намери в неговия възприятиен свят, което е неизменна част от неговите преживявания.
Авторитетите и законите са подходящо разгледани в рамките на подтика. Свободният дух не се влияе от образец, страх или друг аспект, а преобразява формата в представа. Човекът като човек изхожда от съвкупността на своите идеи конкретни представи чрез въображението. Свободният дух се нуждае от нравствено въображение, за да осъществи своите идеи.
Цитира се и концепцията за това какво е радост и наслада, трудно е за интерпретиране тази тема, особено от неутрална гледна точка. Но тук има има една много интересна парадигма — сам по себе си стремежа създава радост. Съгласен съм, че изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, но това е пространно дефинирано и защитено в подробности.
Макар и да не мога да коментирам пространно всички изложени идеи и тези, аз съм напълно съгласен с главата, която е посветена на индивидуалността. Освобождението от характерното-родово, което е конструкт на общото съзнание и Социума, дава възможност на човек да развие в себе си качества и функции, които могат да се търсят в него самия. Щайнер отбелязва, че този аспект служи като средство за изразяване на своята индивидуална специфика и същност. И наистина и аз смятам, че един човек не е възможно да бъде разбран напълно, ако се използват обособени родови понятия.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
Рудолф Щайнер
В заключение
Макар и да не се спрях подробно върху всички изразени въпроси и тези, смея да кажа, че тази книга е настолно четиво, което може да бъде четено и препрочитано хиляди пъти. Четох отзиви и рецензии от хора, които в продължение на години изучават тази книга. Просто е прекалено всеобхватна, за да бъде премислена и оценена подобаващо. Затова и няма как да напиша реални читателски отзиви, а по-скоро споделям моите съгласия и оценки на предаденото познание. Смея да кажа, че в последната глава има доста голяма доза мъдрост, която е поднесена наистина уместно. Визирам следващият цитат.
Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Рудолф Щайнер
Ще ми отнеме наистина много време, за да мога да си обясня голяма част от концепциите. Но в крайна сметка съм благодарен за книгата, давам си сметка колко голям авторитет в света на философията е Рудолф Щайнер. Вероятно тази книга се преподава в университетите, ще се радвам да мога да намеря време, за да разбера напълно всичко. Сигурен съм, че това ще ме обогати отвъд моите представи.