Мартин Белтов

Систематизиран поглед върху Теорията на информацията

Теорията на информацията винаги е била задължително познание, което всеки един студент от социалните науки, е трябвало да овладее. Да си призная освен Шанън не съм особено запознат с останалите трудове по темата. Именно през тези зимни дни реших да се посветя малко на тази интересна част от науката. Затова и избрах именно това издание – то не само дава много голям поглед върху проблематиката на тематиката, но също и дава възможност да разбера по какъв начин информацията е основната единица не само в математически, но също и икономически и дори биологичен план.

Информацията като част от всеобща система на структурирани единици е важно да бъде разбрана правилна, както и разграничена от други понятия като познание и „know-how”.

Множество примери и обобщения по системи

Макар и първите глави да са обвързани предимно с класическото разбиране, породено от математическата част на Теорията, в следващите има добре разработени примери как информацията е единица и в други системи, както е икономиката (и особено макроикономиката). Макар и да съм наясно с логичните обяснения, те са много полезни за онези хора, които не са сблъсквали с такъв тип размишления. Но кое прави примерите ценни? Именно тяхната практична насоченост – чрез прости и ясни примери от реалния свят.

Добър пример в това отношение е и създаването на ясни представи за това как тази теория се интерпретира от икономисти, социолози и други свързани науки. Книгата има подчертана насоченост към директните ефекти от употребата на информацията като ресурс и благо върху икономическите системи.

Няма да се впускам в излишни подробности, за мен четенето си струва и със сигурност би било много полезно не само за тесни специалисти, но и за по-широка аудитория.

Желанието ми да продължа с темата за новите бизнес модели и променената медийна среда естествено продължава с един пример, който се дава вече хиляди пъти – дигиталната промяна при Netflix. Платформата е в основата на новата култура на преглед на поточно съдържание и за мен е много любопитно да се опитам да разгадая всяка една интересна подробност.

Уводът започва с факти и обстоятелства, които са ни добре известни, но за незапознатите това би било изключително интересно. За мен беше добре отбелязването за това в какви направления се концентрират изследователските опити, съотнесени в направления: алгоритмична култура, системата за автоматизирани предложения за нови заглавия, както и мястото на компанията в медийната индустрия. В тази връзка има и много силно влияние върху културата, икономиката и технологията.

Отбелязват се и подробния преглед върху съдържателните аспекти, които се асоциират с тази платформа: създаването на сериали и продукции, които могат да бъдат гледани в бърза последователност, което е обратно на традиционните начини за програмиране на съдържание. Оригиналните продукции също така предлагат теми, които не се засягат толкова често в масовите серии и филми.

Интересното е как също и се трансформират нагласите на зрителите – особено, когато това се комбинира с практиките на абонаментен достъп. Netflix като платформа се използва не само като основен източник на съдържание, но също и като допълнителен спомагателен източник на разнообразяване. Използването на данните за нагласите се използва не само за куриране на предлаганите заглавия, но също и като изследователски материал за бъдещо създаване и планиране на продукции.

Платформата

Хегемонията на услугата като платформа и доставчик на медийно съдържание се обуславя и поради факта, че в нея се акумулират заглавия от най-различни студия. Огромното разнообразие от възможности задържа потребителите, като допълнителен бонус за абонатите е постоянното допълване на списъка от възможности. Самата платформа стратегически акцентира върху задържането на вниманието и максимализиране на срока на абонамента. Това, естествено би довежда до многостранна конкуренция – едновременно със създателите, продуцентите, както и разпространителите на съдържание.

Отбелязва се обаче и факта, че все още някои класически разбирания за телевизия са все още налице – например при програмирането отново имаме работа по график, който наподобява предишните „поколения“ от похвати.

Индивидуалният профил на всеки един зрител се калкулира от сложен алгоритъм, който взима предвид множество фактори, включително какъв тип съдържание преглеждат, къде се задържа вниманието, както и профилиран на база на демографски показатели. Всичко това показва колко е важно да се създаде една адаптивна система, която постоянно да следи данните в реално време, създавайки възможност за постоянна оптимизация на предложенията.

Книгата разисква в големи подробности самия смисъл на гледането на съдържание наведнъж, консумирайки цялото съдържание в кратък период от време. Интересни са разсъжденията по тази тема, като те са подплатени и с конкретни примери. За мен беше важно и отбелязването, че самото отношение на платформата и дори самия замисъл на потребителския интерфейс (и като цяло изживяването) е специално разработено, за да може да задържи максимален брой зрители.

Чувството за контрол

Интересно е как с употребата на платформи като тази ние губим чувството на самоконтрол – системата автоматично „тегли“ данни за нашето ползване и ги използва за собствените си нужди. Проблематизирането на темата за контрола е важно, затова и тя заема обособено място в рамките на книгата.

Красноречив пример за желанието на платформата да държи „под контрол“ данните и достъпа е и нейната война с VPN услугите, които заобикалят географските ограничения, поставени от компанията.

Хипотезата за “мекото” овладяване на масите се придава и при Netflix — контролирането на общностите (или обществата) и тяхната необходимост от модулатори на поведението. Тези механизми лесно могат да бъдат създадени чрез ограничаването на някои свободи, както и на създаване на механизми за саморегулация, на базата на рецепция на такава необходимост.  Адаптирането към отделния абонат се случва чрез автоматичното предлагане на съдържание чрез функцията “Autoplay”, постоянно предлагаща съдържание. По подразбиране този механизъм ни приобщава към предварително зададени масиви от съдържание, според алгоритъма на услугата.

Изследователите посочват адаптирането на индивидуалния профил към колективните системни параметри – това създава изкуственото чувство за контрол в абонатите. Това служи и като средство за убеждаване на връзката (взаимоотношението) между потребителите и системата.

Алгоритъмът се превръща в силен агент не само за създаване на взаимовръзки между потребителските нужди и предлаганото съдържание, но също и за създаване на обособена културна общност. Интересно е също как комплексните алгоритми създават и индивидуални „типажи“ от потребители, създавайки необходимите описания и архетипни персонажи.

Трансформации

Интересно е подробното експозе за историята на кинематографската индустрия, това дава сведения за това как бизнеса се отнася към зрителите и по какъв начин големите студия функционират. Ключово е и отношението на този сектор към технологичните промени, създавайки определени принципни позиции.

Във връзка с представяне на конкурентно предимство Netflix създава огромно разнообразие от оригинални продукции, не само в тематично отношение, но също и като формат: серии, филми, адаптации и др. Ключово е и таргетирането на международната аудитория. Интересна е представата за създаването на специфични слоеве — виртуален такъв, който се използва за опосредстване на дигиталната информация от един източник към друг в рамките на една мрежа. Дигитализацията на съдържанието преминава през такъв тип качествени трансформации в цифровата икономика.

Създава се и чувство за “надмогване” на физическите връзки и необходимост от връзка с конкретен доставчик — услугата е дигитална и единственото, което е нужно е достъп до Световната мрежа.

Прозренията по отношение на пиратството, ремикс културата, както и създаването и за утвърждаването на онлайн общности е особено интересно. За разлика от другите книги, които наскоро представих, тук има и някои интересни забележки, които ми се струват много полезни.

Съдържанието

За мен лично прозренията по отношение на съдържанието са изключително интересни — особено за това какво се счита за успешна продукция. Важното е, че книгата в тази секция подчертава тези особености и специфични качества. Това, до голяма степен, е и причината да говорим за успешна платформа.

Филмът вече може да се опише като съдържание, подредено по линеен начин. Похватите, които се използват, за неговото “разбиране”, всъщност се дължат и на експериментирането с различни видове форми.

Благодарение на дигитализацията филмите вече са изгубили някои от своите “иконични” качества. Зрителите вече имат контрол над сюжета, имайки възможност свободно да контролират “линията на времето”, както и да гледат от различна перспектива. Това води до съвсем други усещания, както и свободата от погледа на режисьора, който предвижда начина на консумиране на съдържанието. Самите продукции вече създават по начин, който обединява телевизионния и филмовия език на кинематография и сюжет. Наративът е унифициран в една точна последователност, докато формата е сериализирана. Това създава един нов начин на изживяване и преживяване на сюжетните линии. Netflix поради тази своя специфика има възможност да експериментира с представянето на разказа, както и да създава собствени стилове на предаване на изживяването.

Собствените успехи

Подробен и интересен анализ на собствените продукции показва точно как платформата използва голямо разнообразие от нишови теми, за да повдигне интереса към тях. Това показва как компанията се цели във възможно най-разнообразна аудитория, като и се стреми свободно да разисква теми, извън широкомащабния „мейнстрийм“. Това не само е един смел ход, но и дава поле на реализирането на множество идеи и теми, които чакат да бъдат показани. Заслуженото внимание към тях е и стъпката към успеха. Пространните анализи за пост-феминизма и позиционирането на филмовите герои в една конкурентна среда на изобилие и тематични пространства са наистина ценни.

Медийната система

Харесва ми как се фокусира тезата за средата на медиите — разделението между “старите” масови медии, предназначени за пасивно употребяване и тяхната антитеза “новите” медии, които предоставят интерактивно съдържание. В днешно време парадигмата на медиите е изцяло променена: имаме новите преживявания и средствата на Web 2.0 , както и възможност за употреба на съдържание срещу абонамент, свободно манипулиране на линията на времето по време на гледане, както и възможност за комуникираме в реално време с активна аудитория.

В резултат на това класическите медийни модели са разбити — ролята на създатели и получатели на съобщението са почти на изчерпваме в техния изчистен вариант — в този смисъл има и премахване на индивидуалните форми на създатели и консуматори на съдържание.

Някои изследователи твърдят, че тази нова действителност налага създаването на нов вид медийна среда, която се изгражда от платформи и крайни устройства за преглед на съдържание, а не отделни единични създатели и техни преки консуматори. Когато става дума за телевизия гледането вече е много персонализиран акт и той вече не зависи от предварителното програмиране от страна на медията. В резултат на това зрителя (според мен) се овластява и може да предприема свои собствени решения по какъв начин и какви съобщения да възприема и получава на базата на собствените си индивидуални желания. Това е много по-добър начин за преодоляването на всякакви идеологически внушения, които някои видове продукции прилагат.

Друг голям плюс е преодоляването на националните и културни бариери, които съществуваха до този момент. Възможността за създаването на глобални общности от зрители дава възможност и за много по-голямо разнообразие от тенденции и комплексни наративи.

Преодоляването на културните бариери е много по-лесно, когато аудиторията е много добре запозната с представяните култури предварително. Именно благодарение на представеното съдържание този процес е много добре подкрепен.

В заключение

Книгата включва още множество интересни аспекти, но те биха направили тази публикация доста дълга, ако поместя всичко. Основните неща вече ги написах. Това е важно издание, което ще препрочитам още дълго време и вероятно с всеки един прочит някой определен аспект ще бъде прояснен допълнително. В книгата има редица любопитни примери и анализи върху съдържанието и програмирането, което е особено ценно за медийните изследователи.

Интересните четива продължават, любимите теми трябва да продължат да бъдат разглеждани, затова и книгата този път не е от голяма изненада. Хубавото е, че тя е съвсем „прясна“ (издадена е тази година) и има застъпен фокус върху популярната култура. Отраженията на културата на поточните медии са особено важни, именно поради факта, че те вече имат огромен дял от нашето внимание. Феномен в световен мащаб (по мое мнение) е „миграцията“ от програмно към поточно съдържание. Ползите за потребителите са многобройни.

За мен като читател е особено полезно да разбера двете основни парадигми, които са вплетени в „консумацията“ на медийно съдържание през този вид предаване – културата с която ние се идентифицирането, както и съответното символично значение, което ние придаваме и създаваме. Авторът задава посоката, че начина на консумиране на съдържание (независимо дали е видео, музика, видео игри или софтуер) има особена връзка със създаването на значение. Това и води до обособяването на специфична „поточна култура“.

Всяка глава на книгата се фокусира върху културните аспекти на специфичен вид медия. Не всичко започва и свършва с консумацията на съответната стока (или преживяване), то може свободно да бъде разпространявано и коментирано, благодарение на съвременните интернет технологии. Това задава допълнителни смислови пластове. Задават се комплексни взаимоотношения между културата и технологиите. Новите технологии се позиционират по творчески начини, които създават именно такова допълнително значение към културните носители и тяхното съдържание.

Поточна трансформация

От основно значение е промяната не само в технологичен, но и културен план. Довеждането на повсеместното поточно преживяване има своя ефект върху заобикалящия ни свят, също и върху устройствата и покупките, които правим. Хареса ми примера с твърдите дискове – много крайни потребители използват облачни библиотеки със съдържание вместо да складират своите файлове на локални носители.

На практика, достъпът ни до съдържание зависи до голяма степен от няколко основни фактора: абонамент към определен разпространител на съдържание, устройство за преглед и интернет достъп. Инфраструктурата вече е зависима от глобалната облачна мрежа, която преразпределя ресурсите и оптимизира изчислителната мощност, мрежовите заявки и другите фактори.

Потребителите като крайни клиенти на тези услуги, зависят от платформите, явяващи се като преносители на определени културни носители. Разбира се, платформите структурират и определят начина на консумация на културна продукция, но те също имат своите собствени социални, технологични, икономически и идеологически причини да съществуват по този начин. Определените модели на абонаментен принцип се променят с времето ,което и води до промяна на начина на приемане и консумиране на културно и медийно съдържание.

Културата на поточното употребяване е свързана с две основни тезиси, застъпени в книгата:

1.  С промяната към употребата на културно съдържание на абонаментен и поточен принцип, се изменя и нашето взаимодействие със съдържанието.
2. Промяната към поточно възпроизвеждане е действие на Капитализма – корпорациите се опитват да привлекат повече приходи от употребата на самите произведения.

Именно тези доводи показват, че този модел е особено полезен за големите корпорации, които създават такъв тип платформи. Това довежда до нов вид масова употреба, която повишава регулярните такси за достъп до съдържание.

 

Консуматорското поведение

Консумирането на културни произведения произлиза от консуматорската култура. Начинът на употреба на тези продукти в аналоговия свят не е по-добър или лош от този в „дигиталния“ сегашен период. Разбирането за това идва от превръщането на културни обекти в потребителски стоки (според мен дори бързооборотни). Твърдение в книгата е, че този нов употреба на култура, на практика, води до нови начини на взаимодействие със съдържанието – отвъд обичайните граници на потребителската стока.

Ясният пример е семейното гледане на телевизия, което вече е отживелица, всеки член на домакинството има свое устройство чрез което може да употребява индивидуално културен или медиен продукт. Самият акт на гледане е променен коренно. В ерата на социалните мрежи и груповото взаимодействие от самото преглеждане могат да се обособят общности от потребители.

В медийното поле се явява възможността на всеки един да конструира и да бъде част от определена общност, което е аргумент против мнението за нарастваща социална изолация – просто взаимоотношенията са строго опосредствани.

Разсъжденията по отношение на културната индустрия и капитализма са особено интересни. Съгласен съм с тезата за бързо растящия капитализъм – Интернет се е превърнал в огромен търговски център, в който постоянно се проявяват търговски съобщения и реклами, подбуждащи към покупка на растящ брой стоки. Колкото повече употребяваме стоки, толкова повече произвеждаме, съответно с ръста на консумация расте и този на производство. Дискутирането на комуникационен капитализъм показва, че медиите „завладяват“ своите потребители в огромни мрежи от удоволствие, производство на съдържание, но също и наблюдение. Следователно, нашето желание за консумиране на културни (медийно-опосредствани) произведения е свързано с нашето удоволствие от тяхната употреба. Това води до платформен капитализъм, който „задържа“ потребителите, давайки им възможност за бърз и непосредствен достъп до желани от тях продукти, но срещу необходимото заплащане.   

Авторът посочва своето становище, че е много трудно да се откаже някой и да излезе „изцяло“ от платформите. Компаниите собственици разчитат на абонаментите, които автоматично се подновяват на регулярни периоди, което допринася за техния плавен и предвидим (до голяма степен) растеж. Промените в остойностяването на продуктите също е налице – глобално компаниите правят културните продукти много по-достъпни чрез новите бизнес модели, така че да увеличат покупателната способност на възможно най-голям кръг от потенциални и настоящи клиенти.

Поточните решения за консумиране на съдържание дават данни в реално време, което дава огромни възможности на компаниите да представят максимално релевантно съдържание на своята аудитория. Смятам, че това е от особено значение – един културен продукт може да бъде „тестван“ в платформа за поточно потребление. На базата на неговия успех може да се заключи дали той може да бъде „пуснат“ в друг формат или на друг носител, което да доведе до оптимизация и контрол на приходните потоци. По този начин виждаме възможност на компаниите да имат директни взаимоотношения с тяхната аудитория, което е вече вид „разбиване“ на традиционните представи за търговия, търсене и предлагане.

Нови възможности на хоризонта

Днешната ера на свързаните технологии и взаимосвързаните платформи дават неповторими възможности за монетаризация и привличане на приходни потоци. Информацията и мета данните, които постоянно се събират, са ключови за успехите на компаниите.

Потребителите на различните платформи също така са част от „жизнения цикъл“. Добър пример е YouTube – разпространението на видео съдържание включва и задължителното поместване на различни видове данни, които съдържат подробна информация за потребителите. Те сами, според общите условия, дават възможност на платформата да използва тази информация, която от своя страна се предава на Google, които по-късно използват тези акумулирани „пакети“ за продажба на трети страни.

Изследване върху видовете споделяне на информация води до типологизирането на основни категории от данни, които най-често биват разпространявани в Интернет:

1. Достъп на някой към определено съдържание, което не е свързано с изпращащото лице. Най-често става дума за файлове с разнородно съдържание.
2. Разгласяване на информация, свързана със собствените преживявания и живот.
3. Продажба „на едро“ на бази от данни от информация между компании.

Огромен проблем в това поле е споделянето на информация в социалните мрежи. До голяма степен, и според мен, това се дължи на специфични психологически нужди на потребителите, които свободно могат да бъдат запълнени в такива виртуални общности. Ние, като потребители на такива платформи, доброволно споделяме и лична информация, която в друг случай, би била неприкосновена. Има редица „подтиквания“, които създават тази „култура на споделяне“ на профанна информация – Facebook ни дава възможност да споделяме какво мислим по определена тема (реакция), Instagram е място за споделяне на „истории“, а в Twitter публикуваме всякакви размишления в кратки форми.

Именно чрез употребата на такъв тип данни тези компании огромни приходи. Колкото повече споделяме информация, толкова повече тези данни биват въвеждани в бази от данни, които могат да бъдат изкупувани от „заинтересовани“ страни. Най-често това са маркетинг и рекламни агенции.

Нашите данни са техните ресурси. Съществуват и множество теории всъщност какъв е основния фокус:

1. Дали ние сме „разменната стока“ като потребители, регистрирани в платформите?
2. Дали данните, които създаваме, са основната стока?
3. Дали ние „работим“ за компаниите, създавайки релевантно съдържание за тяхно ползване?
4. Дали срещу размяна на информация ние биваме „компенсирани“ с определени преживявания?

Във всички случаи ние се съгласяваме нашите данни да бъдат ползвани, продавани или заменяни с трети лица според общите условия на платформите. Допълнително, с развитието на технологиите, ние предаваме и разнороден тип данни – услугите могат да съберат най-различни мета данни като специфични демографски качества, отделено време за консумиране и т.н.

Технологичната промяна

Съгласен съм с твърдението, че още от ранните времена на Интернет, предприемачите са обещавали огромна промяна на обществено и социално ниво от трансформацията на електронните услуги. Разбира се, някои са се случили, а други в доста по-малък мащаб. По отношение на цялостни (според мен) културни изживявания би било много трудно да искаме Интернет да замени изцяло някакъв вид уговорено пространство, което се обитава от нашите духовни пориви. Типичен пример е обещаното „отпадане“ на грамофонната плоча срещу съвременните поточни платформи. Това със сигурност не се е случило, защото продажбите на плочи отбелязват рекорди от десетилетия през последните години.

Изглежда, че трансформационната сила на новите услуги не са съвсем угодни за цялото общество, може би само за част от него. Винаги начинът на възприемане на някаква култура има особено значение, защото то носи някакъв вид специфично удовлетворение и отговаря на специфични нужди. Това е и причината много хора да не могат да четат електронни книги по същия начин като хартиените.

Разбира се, като сложим тези изживявания настрана, има доста успешни практики, които имат своето място в света. Не отричам нововъведенията и добрите практики, които през годините се наложиха като правила на пазара. От особено значение е даването на възможност на авторите да могат да се самоиздават през новите платформи, което дава едно добро разнообразие в полето на всички жанрове.

Основен проблем в социалните мрежи, от друга страна, е нарастващите и противопоставящи се сили на свободата и цензурата. В един момент тези общности могат да сплотят хората, а в друг буквално да ги блокират тяхната свобода на изразяване.

Този израз на „овластяване“ е най-голямата заплаха на „традиционния“ (аналогов) пазар и обмен на стоки и услуги, защото по един наистина съвършено различен начин, платформи като YouTube преобръщат бизнес модела и определят нови правила на йерархична структура и управление. И макар тази платформа да дава свобода на своите потребители да споделят своето съдържание, в крайна сметка това дава повече контрол на корпорациите да управляват глобалните медийни системи.

Тези платформи събират данни за своите потребители, които се използват като средство за печалба. Разбира се, Google, не се интересува пряко от каченото съдържание, стига то да е съгласно политиките и общите условия за публикуване. Всичко това става един огромен ресурс, който се разгръща повече и повече. Дигиталните медии са подчертано средство за печалба, докато идеята за Интернет утопията през 90-те години на миналия век е било това да е платформа, където „информацията да е свобода“.

 

Промени в съзнанието

Особено ценно е, че тази книга дава фокус върху аспектите на промяна на навиците в потребителите, когато се касае за музикалните албуми. Очевидно е, че вече хората не купуват и колекционират музика на своите любими групи по предишния начин, това остана в сферата на колекционерите. Много по-лесно е да отидем в някоя музикална платформа и да изберем няколко песни от любимите албуми. Компаниите знаят това и продължават да работят в тази насока.

Тук идва и дебатът и разделението между собственост и употреба – купувайки музика на физически носител, тя може да бъде преслушвана безброй пъти (стига носителя да е здрав), докато при платформите това не е така. Музиката се достъпва, докато потребителя има достъп до съответния план.

Описаният цикъл на замяна на носителите има четири основни фактора: капацитет, качество, преносимост и удобство. Размишленията в тази насока са много логични и отговарят на множество въпроси, когато се анализира музикалната индустрия.

Краят на “download ерата“ започна с масовото „мигриране“ към слушането на музика в платформи като Spotify и Tidal. Техните бизнес модели привличат своите клиенти чрез множество услуги с добавена стойност – създаването на специфични плейлисти от подбрани произведения, подкасти, високо качество на съдържанието и др.

Книгата посочва интересни наблюдения върху по-младото поколение – понеже те не са изпитали „времето“ на пазаруването на музикални албуми, за тях е напълно естествено да употребяват музикално съдържание на абонаментен принцип. Проучванията показват, че за тях дори би било неестествено да се колекционират албуми по „класическия“ начин.

От особено значение е отразяването на специфичната култура на физическия носител. Музикалните магазини са като общности, където в определена социална среда, клиент може да обогати своя вкус, да участва в разговори, както и да преживява съдържанието чрез концерти и събирания. Той е изложен на мини общност, която не само го обогатява, но и придава допълнителна стойност към продаваните продукти.

Алгоритмите и приготвените плейлисти от новите платформи, макар и да се опитват, не могат да придадат същата емоционална стойност на това преживяване, поне според мен.

Потребителско-създадено съдържание

Любимата ми тема е засегната и тук – специално внимание е насочено върху проекти като Soundcloud и Bandcamp, където най-често независими творци ползват, за да публикуват своите творения. До голяма степен успешните примери за популярни лица, започнали от тях, се използват като добър пример за разбиването на обичайния гейткийпър – големите издателски компании. Разбиването на този монопол коренно промяна  музикалната индустрия, доказвайки, че човек може да спечели многомилионна аудитория и без финансовите инжекции на инвеститори и големи компании.

Обърнато е внимание и на модела за покупка на музика при Bandcamp, който множество пъти се използва като основен мотиватор за привличане на почитатели.

Поточно видео съдържание: похватите за мултиплатформено издаване, „инди“ филми и преодоляването на цензурата

Любим пример за много изследователи е платформата на Netflix, която (правилно) е отбелязана като революционна първо чрез своята система за разпространение на филми (медийно съдържание) чрез физически носители и сложна логистична система. Благодарение на промените в потребителските нагласи, както и използването на новите бизнес модели (за което вече съм писал), те вече са се трансформирали в компания за предоставяне на съдържание според личните вкусове и предпочитания. Добре са документирани сложните процеси, които се използват от платформата, за да дадат тази възможност на своите клиенти.

Безкрайната консумация, дадена от полето на (привидно) неограничените възможности се използва от компаниите, за да се поощри продължаващата употреба на видео съдържание. И понеже тези компании контролират достъпа, техните клиенти се прихващат „в капана“. Използва се също и носталгията като комплексна емоционална система.

Особено полезно за мен беше представата за „блокбъстъра“ – как един хитов филм въздейства върху клиентелата, важното в случая е създаването на връзката между конкретно заглавие и „бранд“, което поддържа огромни линии от „мърч“, давайки възможност за допълнителни доходи от „фендом“ аудиторията.

Всички тези неща са обект на проучване и внимателно планиране от страна на издателите и разпространителите, с цел да се обособят още повече печалби. От нашите лекции в университетите ние знаем точно как да предложим добре печеливша формула на трансмедийни продукти, поредици, серии и др. Като че ли като „обикновени“ консуматори, признавам си, понякога дори не подозираме как сами попадаме в такъв тип план.

Културните промени, обаче, са налице – промяната на физическото пространство, ликвидирането на необходимостта от посещение на кино салони е свързана и с преживяването. Новите дигитални платформи премахват и рекламното съдържание, давайки възможност да се фокусираме пряко върху продукцията.

Гледането на стрийминг програми дава възможност и за разпространението на независимото кино, благодарение на богатите библиотеки от съдържание. Това е един плюс, който не е за пренебрегване.

В медийният свят съществува и редица дискриминационни и цензурни политики, които са заложени от професионалния бранш. Радвам се ,че книгата споделя и подробна информация за това. Работата на тези механизми би следвало да бъде разгледана и дори в още по-разгърнат план.

Разгърнати възможности

За мен беше много полезно да разбера по-подробна информация и за „войните“ между различните доставчици на медийно съдържание. Очевидно е, че от наблюденията става ясно, че големите играчи виждат много по-голям потенциал от новите платформи, отколкото от традиционното наземно разпространение. Този факт, на практика, създава изцяло нови модели на изместване и позициониране.

Поточното гледане на съдържание в културните направления премахва гледане на програми по график, насърчава целокупното гледане на определени серии, както и създаването на динамичен начин на гледане, съобразен с текущите желания и нужди на консуматорите.

Интересни са и наблюденията по отношение на задържането на аудиторията – промененото поведение на аудиторията изисква корекции в това отношение.

Различните аудитории имат различни интереси и покупателна способност, следователно „мрежите“ трябва да направят максималното, за да ги задържат. Продуктово позициониране, персонализирано съдържание и други техники активно се използват за такива цели.

Няма да се спирам подробно на самите техники за привличане и задържане чрез абонаменти, това вече беше подробно обяснено в предишни книги, които споменах в този блог. Полезното е, че отново ни се напомня за богатството от разнообразни данни, които се записват и обработват по отношение на достъпа на съдържание.

Практиката и при видео игрите

Драматичните промени при покупката и използването на видео игри чрез подобни практики са особено интересни за изследователите. Някои от интересните феномени в тази връзка са платформите за абонамент на игри, както и културата около видео конзолите. Особено интересни са игрите, които включват платено съдържание като добавка, рекламирането в тях, както и създаването на отделна култура на електронните спортове, „дигиталното“ приятелство и др.

Резонна е причината за създаването на конзолите и игровите системи в началото – по подобие на принципа на грамофона, системата (или конзолата) е служила като притегателно средство за консумация на отделните игри. В днешно време развитието на една игра е разширено до създаването на множество възможности за създаване на множество канали на потенциална доходност.

Интересно е как създателите на конзоли и съдържание планират своите продукти имайки предвид въображаем модел на потенциалния потребител. Съществуват и два подхода по отношение на създаването на обновления към игрите – безплатни такива, които подобряват функционалността и оправят проблеми. Другата стратегия е да се обособят „допълнения“ срещу заплащане, които принуждават играчите да продължават да купуват добавки.

Създателите на видео игри създават всевъзможни начини за създаване на допълнителни потоци за печалба: абонамент, покупки в самата игра, както и преглеждането на специфично съдържание. Покупката на абонамент до бази от данни от игри също е популярен феномен, който е адекватно разгледан. Много подробно са разгледани стратегиите при MMORPG игрите, където всички тези модели се използват по един или друг начин.

Културата на видео игрите изглежда се развива в две основни направления, подвластни на интегрирането на поточните технологии:

• Ежедневни игри – По своят характер те не са сложни, не изискват дълга инвестиция време и могат да бъдат играни в различни ситуации.
• MMORPG игри – Този тип игри се обособяват в своя собствена категория, включвайки съвсем различна стратегия.

Логични са и изводите за обособяването на платформите като потребителски общности, които имат своя собствена идентичност. Смятам, че тази тема може да бъде и още повече задълбочена.

Новите културни форми

Последната глава дава възможност да разгледаме новите културни парадигми, произлизащи от новата парадигма. Използването на теорията на Реймънд Уилямс за трите вида култури е добър способ. Хубаво е да ни се припомни правилото, че в обществото цари мнението, че доминантната култура е равносилна на обичайната. Анализът в тази насока е особено ценен.

Смятам ,че последната глава, както и заключението могат да бъдат много ценни и разчупени през личните преживявания на всеки един читател. Именно поради тази причина ще пропусна да ги коментирам. Умишлено.

Прочетете тази книга, може би тя е една от най-цените заглавия, които съм чел през последно време. Благодарен съм за това преживяване!

“Трансхуманизмът е философията на бъдещето”, по този начин обичам да обяснявам на мои познати с няколко простички думи основните ключови понятия. На първо място, това е съвременно философско движение, което е изключително популярно сред множество от най-големите академици, изобретатели и предприемачи. На второ място, това е може би най-сигурния път към нашето подобрено бъдещо развитие. Заинтригувах ли ви? Нека започнем отначало и по-подробно.

Исторически предпоставки: Стремежът ни към бъдещето винаги е бил част от човешката цивилизация

Едно от може би най-популярните определения за Трансхуманизъм се дава от Ник Бостром (един от водещите учени в това направление), който пише през 2005 г. една студия по темата, носеща името „A History of Transhumanist Thought“. В нея той започва с изначалното човешко желание за подобрението на уменията и възможностите на човека. В исторически план хората винаги са търсили нещо повече за себе си – дали това ще е завземането на нова територия от някаква племенна група, подобрени социални контакти, или дори ментални качества. В развитието на човешките цивилизации винаги е имало заложби за търсенето и преодоляването на препятствията във всички сфери на обществения живот. Оказва се, че има редица примери в историята, които изразяват стремежите и надеждите на хората да надмогват себе си под различна форма: 

• Алхимиците търсят Еликсир на живота, някои го наричат “Философския камък”.
• Източните култури създават сложни системи, които да ни донесат вечен (дори безсмъртен живот) чрез баланс на енергията и хармонията между тялото и душата.
• Митът за Прометей всъщност е ясен признак за желанието на хората радикално да изменят себе си – Той открадва огъня от Боговете, за да може човешкото общество трайно и завинаги да бъде технологично по-развито. 
• При Дедал изобретява способи, които да надмогнат човешките възможности. Реално, той има за цел да създаде своебразен вид екстензия на човешкото тяло – именно тя дава новите „суперсили“ на Икар. Въпреки, че много хора смятат този мит за първообраз на комиксите за X-Men, тук идеята е наистина изчистена и ясна за всички – търси се технологическо средство, което трайно да се интегрира в нашето тяло, давайки ни подобрена функционалност. 

Всъщност, по-късно по време на Просвещението една от най-важните характеристики на възникването на новия вид философия за света е изграждането на образа на Ренесансовия човек – този, който може да разчита на своите собствени наблюдения за света. Именно чрез тях развитието на човека може да бъде всестранно – колосите на тази епоха се развиват във всички възможни направления, за да дадат знак за своето надграждане над предишния модел на мислене. Това се случва в рамките на научни открития, морал, култура, и дори духовност. Изграждането на движението за рационален хуманизъм дава възможност за фокусирането на мисълта към емпиричната наука и критичния разум за изгражданео на света. 

Първите конкретни първообрази на трансхуманистичните идеи всъщност се зараждат през 18-ти и 19-ти век. Кондорсе, например, размишлява върху удължаването на човешкия живот чрез използването на медицината, а Бенджамин Франклин разказва за идеята Анабиоза (обратимото прекратяване на човешки живот), която по-късно прераства в движението за Крионика. С издаването и разпространението на идеята на „Произход на видовете“ се заражда и хипотезата, че Човечеството като вид не е крайната точка на развитието – това е само една фаза, която напълно естествено може да бъде подобрена. 

Френският философ Ламетри дава една доста любопитна концепция за Човека, излагайки аргументите, че той е като множество от части като зъбни колела, които взаимно се навиват. Ако се приложи тази концепция като модел на работата на този организъм, той би следвало да се подчинява на същите физични закони като всеки един обект. Това води до принципната позиция, че е възможно да се научим как да манипулираме човешката природа по същия начин, по който ремонтираме часовници. 

Джон Холдейн публикува през 1923 г. свое есе озаглавено „Дедал или Науката и Бъдещето“ (Daedalus; or, Science and the Future), в което той излага огромните ползи от възможността да контролираме своята собствена генетика, както и от употребата на наука в полза на човечеството. Той предрича едно бъдещето по-богато общество, в което има чиста енергия и науката дава възможност за генетичното подобрение на човешката раса, за да могат хората да бъдат по-високи, здрави и умни. Той дори предполага, че в бъдеще време е възможно хората да усвоят и внедрят идеята за ектогенетика: това е полагането на фетуси в изкуствени утроби, за едно по-безопасно износване на плода. 

Всъщност, спекулациите и идеите за надмогването на човека отвъд неговите биологични граници, до голяма степен, се свързва и с много други сфери от научната прогностика – колонизирането на Космоса, разнородни по вид устройства за развитие на човешката дейност, както и по-късното развитие на цели научни области. Забележете, че тук говорим не за негативните представи, които често се явяват като критика на движението, но положителната промяна, целяща се в преобразяването на Човека и достигането на Постчовека. 

Една от най-ярките контрасти на някои от идеи на философското движение се дават в класическата дистопия „Прекрасният нов свят“: биотехнологии и опиата „сома“ се използват за контролиране на човешката популация в един глобален конформизъм, който се контролира от световно управление. Децата се „произвеждат“ във фертилни клиники (подобно на фабрики) и тяхното развитие се определя по изкуствен път. Това, на практика, описва как една добра идея може да бъде дори и пагубна за човечеството, ако се приложи по неподходящ начин. До голяма степен научната фантастика изобилства от критики на Трансхуманизма и едни от най-големите шедьоври на филмовото и литературно изкуство са крайната форма на негативното представяне. 

Класиците, разбира се, се докосват до големия спектрум от идеи и създават свои собствени разбирания за един свят, преобразен от надмогнатия човек. За първи път и самата дума „трансхуманизъм“ се използва именно от брата на Олдъс Хъксли, който пише: „Човешкият вид може, ако пожелае, да надмине себе си – не само спорадично като един човек по един начин, друг по друг, а в цялостност като човечество. Имаме нужда от име за това ново убеждение. Може би трансхуманизъм е подходящо – човек остава човек, но надминал себе си, реализирайки нови възможности от и за своята човешка природа“. 

До този момент работната хипотеза и модел за философското движение Трансхуманизъм представлява именно това: Волевото развитие на човека отвъд неговите познати биологични и умствени предели. 

Напред към бъдещето

Ник Бостром ни напомня също, че човекоподобните автоматони винаги са удивлявали хората. Още от древни времена редица изобретатели са създавали самодвижещи се устройства, които да подпомагат човешките дейности. Идеята за големите и роботите като една по-зряла форма на простите устройства продължава и по-късно в развитието на концепцията за Изкуствен интелект. Възможността на машините да имат разум, подобен (или дори по-развит) от този на човека се превръща в една от най-спорните теми за дебати. Известният Тест на Тюринг е едно от най-познатите предизвикателства към машините. Той представлява следното: На човек се предоставя компютър и клавиатура като средство за комуникация с друг. Чрез писане на текстови съобщения и разговор той трябва да определи дали говори с човек или машина. Ако, в крайна сметка, той не може да каже дали разговаря с друг човек или машина, тогава машината е преминала теста. По този начин се доказва, че машината реално е успяла да размишлява, говори, и да аргументира своите отговори. Разбира се, това не изчерпва напълно и не е достатъчно, за да отсъдим, че машината има разум, който да е равностоен на човешкия, но дава една много сериозна заявка за самостоятелност и дори придаване на някакъв вид идентичност. 

Бързият темп на технологично развитие е експоненциално

Бързината на технологичното развитие и растеж на информационните технологии има огромен ефект върху човешкото общество. Именно този фактор е един от променливите, които съпътстват развитието на глобалното човечество. Гордън Мур, съосновател на Intel, през 1965 г. забелязва, че броя на транзистори на конкретен чип бързо се умножават с времето. Това и води до формулирането на т.нар. “Закон на Мур”, който гласи, че изчислителната мощност на компютрите (ориентировъчно) се удвоява през всеки 18 месеца до 2 години. В своята великолепна книга (“Сингулярността е близо”) Рей Курцвайл документира и доказва подобен растеж в голям брой други технологии. В измерими рамки се наблюдава експоненциален растеж и на глобалната възможност за производство на блага, което е движещата сила на икономиката, съответно и на възможностите, които нашата раса има. 

Разбира се, това се свързва и с друга важна тема на трансхуманистичната мисъл, която е все по-релевантна в днешни дни: Изкуствения интелект. Ако създаването на само подобряващ се изкуствен интелект е подвластен на Закона на Мур, тогава в определен момент, ще настъпи момент, когато ще се достигне точката на радикалната промяна. Достигането на ултраинтелигентни машини — всеобщото прието обяснение за това е машина, която може превъзхожда интелектуалните възможности на който и да е човек. 

Тъй като самият дизайн и създаване на машина е един вид интелектуална дейност, тогава тези ултра интелигентни машини ще могат да създадат свои собствени машини, което би довело до верижна реакция на изкуствена (небиологична) форма на интелигентност, която превъзхожда човешката раса. Тази точка на Сингулярност е огромен проблем, който има редица технологични и етични конфликти, за които няма единно разбирателство. Съществуват множество гледни точки — от вярването за това, че това е възможен сценарий, както и пълното отричане на тази хипотеза. 

Да имаме пълен контрол 

Волевото подобряване на човешкото съществуване е, на практика, главна цел на движението. Практичен начин това да се случи е да се използват налични технологични способи, както и проактивно да се търсят нови разработки.  Две от (в момента невъзможни) предложенията са предмет на научната фантастика, но и от възможната бъдеща реалност: 

• Производство на наноботи — Създаването на биотехнологични единици, които да имат възможност да репликират или създават нови машини, даващи възможност за “поправка” на човешкото тяло. Използването на такива технологии би дало възможност за преборване с редица заболявания, както и контрола на организма. Разбира се, извън медицинските цели, тази технология би могла да има и безброй други последствия. По своята същност това е реаранжирането на атомната структура на съединенията, което би могло да доведе до трансформация на субстанции и елементи. Само някои от възможните са премахването на стареенето, “съживяването” на пациенти в крионично състояние, както и нов виж оръжия. 
• Пренос на Съзнание — Почти утопичното и напълно хипотетично представяне на тази идея е трансфера (преноса) на Съзнанието от човешкото тяло към друг медиум (преносител), най-често небиологична информационна мрежа. Това е сложен философски и етичен въпрос, който е редно да бъде разгледан в отделна тема. Но постигането на тази цел е теоретично възможно.

Именно чрез такъв тип технологии може да се получи радикалната трансформация на човека към Постчовек, защото по революционен начин ще бъде променен начина на съществуване. Преходни технологии и социален прогрес също допринасят за постепенното изменение на  човека. Технологиите и предпоставките за взимането на контрол включват също: виртуална реалност, генетични тестове, специфични таргетни терапии, козметични операции, операции по промяна на пола, био интерфейси за връзка с машини, протези, медицински устройства и т.н.

 

Да мислим като трансхуманисти – поле от идеи и философски търсения 

Движението има редица последователи, както и свои обособени области, в които всеки отделни организации и личности намират своите собствени приоритети. Трансхуманистичната философия е тази на плурализма и на своето собствено търсене на решение — за изход от проблемите, които произлизат от сегашното състояние на човешката природа. 

От чисто морален и онтологичен аспект, това се превърна в глобална революция на мисленето, привличайки големи имена в своите търсения. В днешно време дефинирането включва множество сфери и се описва не само като философия, но и като социално и философско движение. Прилагам превод на определението, дадено от Енциклопедия Британика: 

Трансхуманизъм е социално и философско движение, посветено на насърчаването на изследванията и разработването на мощни технологии за подобряване на човека. Тези технологии биха променили подобрили или увеличили сензорните способности на човека, неговите емоционални възможности, познавателния капацитет, както и биха подобрили радикално неговото здраве, включително удължаването на неговия живот. Такива промени, в резултат на добавянето на биологични или изкуствени технологии, биха били повече или по-малко постоянни и интегрирани в човешкото тяло. 

Енциклопедия Британика

Радикалната ни трансформация, разбира се, би следвало да бъде и последвана от развитие и на изграждащия се свят. Затова и много трансхуманисти са привлечени от идеята за достигането на машинната Сингулярност — Създаването на свръхинтелигентен Изкуствен интелект, който да бъде част от нашия свят. А защо не и част от нас самите? 

Това би дало възможност за конвергенция на Човешкото съзнание и това на този ИИ, което би довело до невероятен ръст на нашите възможности. 

Има множество аспекти, гледни точки и дори отделни направления в цялостното движение, но тези редове дават общата представа. 

Като активен пропонент на тези мисли, имам за цел да представя тези идеи на по-широката общественост. 

С огромно вълнение пиша тази публикация, която може би ще се окаже прекалено дълга и със сигурност ще бъде допълвана с времето. Но ерата на научната фантастика и епизодите на “Отвъд краен предел” вече не са само фикционални наративи. Едно от най-авторитетните научни списания Cell публикува пространно изследване, в което се показват резултатите от серия от експерименти, свързани със сънната комуникация. Не, не се шегувам, установено е, че е възможно да се комуникира със спящи хора, по време на фазата на бързо движение на очите (т.нар. REM). Статията е публикувана с отворен достъп и се нарича “Real-time dialogue between experimenters and dreamers during REM sleep”, може да бъде достъпена оттук. Цитиране по ISO-690:

Колкото и невероятно да звучи, това задава не само множество въпроси, но и напълно ще пренапише всички учебници и голяма част от философските търсения, свързани със съзнанието. Тъй като не съм експерт по когнитивни науки или други свързани специалности няма как да коментирам сложните психофизиологични процеси, но мога да коментирам някои от следствията от това откритие. Разбира се, че медиите ще бъдат преобразени и по този показател. 

“Не може да се отрече обаче, че понякога сънищата ни са белязани от приглушени отгласи с чужд, неземен, безтелесен характер, който не подлежи на обикновена интерпретация и чието тревожно въздействие ни загатва, че можем — макар и за миг — да надзърнем в сферата на менталното; сфера, която е не по-малко значима от физическия живот, макар и да е отделена от него с непреодолима (поне в повечето случаи) преграда.”

Х. Ф. Лъвкрафт

Експериментът

Сънищата не са добре изследвана област от човешкия опит, тъй като все още нямаме добри механизми за тяхното задълбочено изследване. Още във въведението авторите посочват, че до голяма степен възможностите за тяхното пространно разказване и описване е доста ограничено — след сън често спомените са изкривени или фрагментирани, поради не добре развитата способност за формиране на спомени в сънно състояние. 

Възможните неврологични сигнали на съдържанието на сънищата е придобито от няколко екипи от учени по време на проведени изследвания. Това се случва много скоро след пробуждането на респондентите. Използването на свобразна техника за “неврално декодиране” се случва благодарение на комбинация от анализ на електрически и хемодинамични промени, наблюдавани чрез методи. Статията говори за конкретното проследяване на моментите, когато има инициирани сънища. Това позволява на учените достъп до самите сънуващи хора. Възможно е хора да бъдат интервюирани по време на сън. 

Експерименталните цели са зададени ,така че да се говори директно с хората, които са пренесени в свят, който е изцяло “фабрикуван” от мозъка, на базата на спомени и създадени връзки между тях. Интересно е понятието за “интерактивен сън”, който се дефинира като възможност между интервюиращ и сънуващ човек да комуникират помежду си в реално време. 

Типичното сънуване се характеризира с липса на възможност за критика на реалността – много е трудно да се разграничат реални и нереални образи и преживявания, именно затова и участниците не могат да разберат, че всъщност сънуват. Противоположното състояние е т.нар. “Ясно сънуване”, където сънуващите ясно разбират, че сънуват. Това се случва най-често по време на REM фазата, съчетава се с ясни индикатори на движението на очите. Процентно това се случв рядко при повечето хора и затова е трудно да бъде волево изпълнено или репликирано в лабораторни условия при поискване. Но не е невъзможно!

Изумителни резултати

В статията се показват резултатите от четири екипа от учени във Франция, Нидерландия, Германия и САЩ, които са успели да документират двупосочна комуникация на базата на различни стратегии и методи. Участниците в експериментите са могли да пристъпят към следните действия: 

• Решаване на математически операции
• Да отговарят на въпроси с “ДА” или “НЕ”
• Различаване на стимули във визуален, тактилен или аудиторен канал. 

Три основни типа участници са разграничени от екипите: 

1. Опитни “ясно сънуващи” 
2. Здрави хора, които са обучени как да постигнат “ясно сънуване” 
3. Нарколептик 

И трите типа участници са демонстрирали комуникация и по време на нощен сън, както и по време на дневна дрямка. 

Факт е, че независими екипи от различни държави са стигнали до един и същ краен резултат – сънна комуникация, която е доказана и описана в подробности. Макар и да се използват различни методи и способи за постигането на тази задача, това отваря вратата към множество допълнителни сфери, които могат да бъдат изследвани. Смятам, че този фундамент е първата крачка към цялостно ново поле, което тепърва ще бъде разкрито.  

Участниците в експериментите са могли да приемат и възприемат въпросите от анкетьорите, действайки като получател и изпращач. Предварително не са знаели за съдържанието на въпросите, което е важно уточнение. 

Обърнете внимание и на метода на изследване, след като учените са установили успешен контакт при субектите, те будят участниците, които (в повечето случаи) потвърждават своите спомени от въпросите и дадените отговори. 

Готови ли сме за медиите на съня?

Напредъкът тепърва ще може да се оцени, сигурен съм, че в близките десетилетия това ще дове до множество нови хоризонти и открития, които едва ли може да си представим за възможни и реални. 

В момента разполагаме със следното — двупосочна комуникация, предварително неизвестна за комуникаторите, която бива пренасяна в двете посоки под формата на своебразен разговор. Двата фактори, които са новост за нашето познание са, че те са проведени по време на сън, както и че следват умения, обикновено изискващи съзнателни усилия (математическите операции са пример).  Имаме и доказателството, че множество сложни когнитивни умения могат да се проявят в сънно състояние, както и те да бъдат съобщени в реално време. 

В момента има действителни трудности при установяването на комуникационен процес – има проблем със създаването на стандартизиран начин на обмен на информация. До голяма степен успехът се дължи на комбинация от фактори, включващи не само усилието на учените, но също и техниката на получателите, както и правилното разкодиране на съобщенията. 

Забележете, че някои от сигналите биват възприемани като “идващи отвън съня” или като въведени ‘над” преживяването. Някои думи са чувани от реципиентите като анонсирани от радио станция или някакъв друг медиум, който не е пряк човешки източник. Случва се също да има и объркване в зададените въпроси, вероятно в резултат от сложната среда, в която е поставено съзнанието. 

Важно е да отразим всички тези фактори, защото те допринасят за размиването на комуникационната среда. Реално няма директна връзка между участниците в комуникационния процес, а опосредстването е особено сложно. 

Посочват се и предишни случаи на подобни изследвания, където при пациенти са прилагани много кратковременни стимули за получаване на отговор. При тях има доста по-нисък резултат от диалогичност — отговор и размяна на информация. Някои от въпросите, до които стигат учените се опират до естеството на този процес — Доколко минималният трансфер на информация може да бъде възприет като комуникация? И дал има значение типа отговор за успешната реализация на ясно общуване. 

Следствия и възможности 

Сигурен съм, че с разработването на адекватен и много по-сигурен метод на комуникация, това би довело не само до използването на различни стимули и средства, но и до възможността за групово общуване. В момента моделът е насочен само между опосредствена комуникация между два участника. Засега. 

Напълно е възможно в бъдеще да видим устройства или методи, които да ни помогнат с трансфера на информация, дори и по време на сън. Предлагам да се замислим за теоретичната представа за медия на съня — изпращането на предварително създадено съдържание до хора в подобно състояние, които да могат адекватно да възприемат изпратената до тях информация. Още през 2014 г. представих на българските читател материал за бинауралните тонове. Възможно е използването на модулационни тонове, които да доведат до промяна на съзнанието. Защо да не е възможно да ги използваме като информационни носители? 

Множество електронни устройства, които използваме, могат да бъдат използвани като източници. Въпросът остава отворен, а ние ще следим за новостите. 

“Трите дъщери на Ева” са последователен мой опит да прочета някоя друга книга на Елиф Шафак, след като имах опит не само с “Любов” (която много харесах), но също и с “Дворецът на бълхите” (която не успях да дочета). Така вече имам някакво познанство с нейния специфичен и отличителен стил на писане, който завладява толкова много читатели по света.

Изправянето през трудни теми през перото на талантлив писател

Темата за Вярата, нейното религиозно овластяване и ефектите върху обществото — какво по-хубаво от лятно четиво? Разбира се, всичко това преминава през драматичната история на главната героиня Пери, нейното семейство, техните разбирания, както и множеството трудни моменти, които тя изпитва — не само в ранните си години, но в съзнателния си живот на възрастна студентка и майка.

Като типичен роман на Шафак има наистина голям фокус върху емоциите, не е изненадващо, но именно през тях се рисува автентичната представа за емоционалното израстване на Пери. Няма нищо по-хубаво от това ние (читателите) да разберем какво толкова много тревожи нейната душа.

Премеждията са много, но Шафак умело ни води от улиците на Истанбул и после през Оксфорд, разбира се историята се разказва в няколко времеви пространства, като през главите се преплитат детството, времето през студентството и по-късно зрелия период на Пери. Типично за писателката. Свикнах с това нелинейно представяне на сюжета, като си признавам, че е въздействащо, защото поставя живота като пъзел, който постепенно се нарежда и изгражда в една цялост.

Опитът на съзряване

За мен основната тема, обаче, не е Вярата и феминизма, както и свободата, а оформянето на човешката личност. Да, макар и тези фактори да имат огромно влияние, това е история по-скоро за порастването и осъзнаването на индивидуалното място в рамките на широкия свят. Начинът по който някой индивид заявява себе си и се вписва в обществото или определената общност. А в този случай, търсенето на себе си, на автентичния Аз, който би следвало да се утвърди в завършена индивидуалност, личност и характер.  Определям романа по-скоро като историята на порастването, на взимането на решения и полагането на последствията в живота.

За Вярата

Основна тема е свободата, феминизма и Вярата – такава каквато я чувства всеки индивид, но и тази която разграничава различните общности една от друга. Специфичният културен и индивидуален код на различието, което определя една група от вярващи от друга. Разбира се, леко хуманистичния прочит и идеите на атеизма и агностицизма, както и някои леки влияния на популярен мистицизъм се прокрадват също. Романът по-скоро има някаква екуменична позиция, опитвайки се не само да обедини различни вярвания, но и през погледа на автора да създаде място на мир и уравновесеност. Погледът на човешката трагедия и отношението са силни козове в тази история.

Любовната история

Опитах се, но не намерих любовната история за особено правдоподобна. Не вярвам, че такова влечение или любов може да се случи по този начин, но от друга страна не мога и да разсъждавам от позицията на описаните дами. Вероятно харизмата е наистина била толкова голяма, че господина да успее да завладее толкова много нежни сърца.

Отбелязвам два фактора: не само умелото държание и репутацията, но и цялостния поглед върху живота и начина на изказ играят важна роля, за да привлекат женското внимание. Без да навлизам навътре в тази тема, може би просто не го разбирам. Но не мога да кажа, че за мен това са реалистични чувства.

Лична комплексна история и изповед

Разбирам, че тази книга би се харесала не само на определената целева аудитория, но и на всеки любопитен читател, който би искал да се впусне в изследването и съпреживяването на една човешка драма, на една история. Образите и чувствата са написани много ясно, майсторството на Шафак буквално може да ни пренесе навсякъде, като тя изгражда умело всякакви атмосфери – рядко умение днес, когато все повече се залага на диалозите. Тук имаме възможност не само да чуем думите на героите, но и да го почувстваме, да скърбим с тях, но и да се радваме на успехите.

И макар това да е една много богат палитра от щастливи и трагични моменти, за мен е важно да кажа – да, това е книга, която бих препоръчал!

Mea Culpa: Заблудите на (ана)баптизма

Четейки класическите текстове на Протестантското богословие, а именно Аугсбурското изповедание (в неговата непроменена версия от 1530 г.) разбрах, че някои мои вярвания са били грешни. Основен проблем, който ме е тормозил през годините е именно Кръщението като акт на вярата или другите негови функции, които могат да бъдат различни, в зависимост от деноминационните възгледи. През годините със своето четене на различни текстове и гледни точки разбрах, че има доста различни варианти, например: 

1. Кръщението като начална точка на Вярата
2. Кръщението като обозначение на Християнина
3. Кръщението като символичен знак
4. Кръщението като източник на Благодат
5. Кръщението като тайнство или като просто едно тържество

Човек се учи цял живот, затова и е нормално да променям мнението си, както и вярванията си спрямо онова, което считам за Истина. Смятам, че моето мнение е правилно – Авторитет има само Библията, затова и нейното правилно прочитане би следвало да бъде водещата светлина. За съжаление, особено през последните години, кризата на Вярата породи в мен множество грешни възгледи, които в момента се опитвам да изчистя от съзнанието ми. 

Отговорът е дори в началото на Изповеданието

Търсейки еднозначен отговор на тази дилема стигнах до пети член от Изповеданието, който се отнася до Институцията на проповядването и полагането на Тайнствата. Именно тук се дава обяснението за конкретната функция на тази част от Вярата, в която чрез Божието Слово и Тайнствата се предава Писанието. Лутераните пишат, че именно това се прави за Прослава, а не за наша собствена заслуга, пазейки принципа на Sola Fide – опрощението е само чрез Вяра, а не чрез дела.

Точно преди да се премине към следващата точка забележете, че на това основание се отричат анабаптистите (и съответно косвено и баптистите), тъй като те считат, че Светия дух “слиза” в душите на хората без Словото, тоест чрез техните собствени постъпки. 

Опитах се да си преведа това на разбираем и по-прост език, изпълнен с примери, така че да мога да се върна към този момент и да си припомня този важен Богословски принцип. 

Класическото убеждение при баптистките и анабаптистките общества е, че те признават две условия, които са нужни за обозначаването на някой като последовател на Христос, тоест християнин, вярващ човек: 

1. Личното покаяние на греховете пред Христос 
2. Приемането на Исус Христос като личен спасител

Именно Кръщението се явява като символен акт, който няма спасителна стойност, защото то е външно отражение на вътрешната вяра. Твърдението на тези хора е, че това трябва да стане в съзнателна възраст, когато индивида може самостоятелно да изрази своята Воля да стане част от Църквата като общност от вярващи. Задължително и спазват ритуала както е описан в Новия Завет чрез пълното потапяне във вода, а не чрез други методи. Тройната формула на кръщение също се спазва, както е постановена и при други деноминации. 

Различията идват от това, че при Класическото Изповедално Протестантство (Лутеранство) Кръщението се счита за необходимо тайнство, което има съвсем различна стойност. Разбирам това и от Девети член, който е още по-конкретен: 

Кръщението е необходимост за Спасение, чрез него се предлага Божията благодат. Децата трябва да се кръщават, като по този начин те получават Неговата благодат. 

Разбира се, има хиляди изписани цели книги по темата, както подкрепящи тази теза, така и противни на тази идея. 

Тъй като този въпрос е много любопитен за мен, а и важен за правилното тълкуване на Вярата, ми се иска да предложа малко по-дълбоки размишления. Искам да мога да се връщам конкретно към тази публикация винаги, когато имам някакво разколебаване по темата, за да мога да си припомня казаните тук думи. 

Апология на детското Кръщение

За допълнителна информация и защита на твърденията, че е нужно децата да бъдат кръстени във Вяра, с цел да получат Благодат, следователно и Спасение, се обръщам към Апологията на Аугсбургското изповедание. Самият Филип Меланхтон го написва, за да представи в подробности възгледите на Реформацията, както и да даде повече светлина върху основните Богословски тезиси. Отново подчертавам класическата гледна точка на Лутер – това не е някаква иновация във Вярването, а е завръщане към автентичното Християнство, такова каквото е запазено в Свещеното Писание и запазено във вековете. 

В четвъртата глава на този труд се намира и защитата на Кръщението, като аргументите в подкрепа на тези теза са логични и последователни. Още в първото изречение се дава и каноничната позиция, която гласи следното: “Кръщението е необходимо за Спасението”, както и “Децата трябва да бъдат кръщавани”. Продължава нататък с “Кръщението на децата не е напразно, a е необходимо и ефективно за Спасениетo”. 

В Апологията една от подкрепящите тези е, че благодарение на този Акт, на това Тайнство, на децата не се отказва и обещанието за Спасение. Царството Божие е възможно да бъде постигнато чрез институцията на християнската вяра чрез Словото (Благовестието) и заедно с Тайнствата. Тази формула е постигната като се дава възможност на известния стих от Матей 28:19 да бъде подчинен в реално действие. Според заповедта на Христос е необходимо дори и малките деца да бъдат покръстени, по този начин на тях не им се отнема възможността да бъдат част от Църквата. 

На това място Апологията продължава с автентичното послание (а не догмат), че Спасението се предлага на всички, следователно и Кръщението: без оглед на пол и възраст. От това следва, че тези, които са против това, на практика, отричат заповедта на Христос. 

Още нещо – Филип ясно пише, че Светия дух се подарява на кръстените, дори на тези в детските си години. Ако кръщението е било напразно, тогава Той не би бил даден, следователно тези души не биха били спасени. Това е достатъчно, за да говорим за една цялостна църква от вярващи, които следват законите на Бог. Това е и достатъчно доказателство, за да говорим за ценността на това Тайнство. 

Функция на кръщението

Малкият катехизис на М. Лутер дава допълнителна информация относно самата функция на Кръщението и как то се вписва в християнския живот. Може би е важно да спомена, че този документ е предвиден за домашно обучение на децата от семейството, тоест дори и самите деца в своето първоначално обучение за Вярата би би следвало да знаят за този свещен акт. Това говори достатъчно за важното място на това събитие. Самото подзаглавие гласи “С прости думи, за да бъде разказано от главата на семейството”. 

Естеството на Кръщението не е просто поръсването с вода, а разбирането, че Водата е свързана с Божието Слово и заповед. Самото тайнство дарява носителя с четири подаръка: 

• Опрощение на греховете
• Спасява ни от смъртта, давайки ни вечен живот в Христос
• Защита от злото и Дявола
• Дава Спасение за всички, които вярват в Словото, както и Божието обещание

Богословите дават пространното обяснение, че не водата дарява тези следствия, а Божието Слово, което се свързва с водата, както и с нашата Вяра. Водата без Словото е просто вода и това не води до истинско Кръщение. Но когато това се посвети чрез Словото, както ни е дадено, тогава говорим за Тайнството. 

Водата ни отмива от греховете, както и ни осветява със Светия дух, който започва да живее с нас. Символното значение на Водното кръщение е част от добре познатата формула: Старият Адам (съгрешилия човек) умира чрез удавянето, за да може на неговото място да има ново раждане, нов живот и Възкресение, който ще живее в присъствието на Бог и неговата чистота. 

За повече информация по темата може би е добре да попитате във Вашата църква. Аз единствено резюмирах Библейската гледна точка по темата.