С удоволствие научих, че мнението ми за реална липса на истинска прогресивна Левица също се споделя и от мнозина други. Миналата седмица това бе публикувано в официалния блог на Трансформирай Европа! (пан-европейско ляво движение) в материал на Стойо Тетевенски, озаглавен „Изоставени: България има нужда от социалистическа борба за климата“. Забележете, че в този коментар се представя много точно линията на времето, която явно показва набиращата популярност на популистки и наистина крайно десни движения и партии в целия ЕС.
Въпросът за климатичните измерения всъщност дори не е въпрос, той е факт. А колкото повече решенията се отлагат, толкова повече цялото човечество ще страда. И не, това не са лозунги, това са наистина научно-доказани и измерими твърдения. Няма как това всичко да се обвърже в конспиративни теории. Докато ние си присмиваме на Грета Тунберг, някои държави вече са заели позиция и се опитват да намалят замърсяванията.
Но в България никога не се мисли глобално. Народопсихология е да си гледаме нашите си проблеми и това е. А в този материал имаме наистина честен поглед на ситуацията в момента. Партиите и коалициите, които твърдят, че са социално ангажирани не дават решение. Още повече, те дори не поставят темата под дебат.
Разбира се, че естествения отговор е обединена и силна левица, която да е стъпила здраво на земята и да окаже подкрепа на гражданите. Но такава наистина липсва в България. Виждаме как почти експоненциално водещите „социалистически“ партии в България всъщност защитават десни и популистки политики, най-видимо става ясно това от тяхната явна подкрепа към терористичния режим на агресорите в световната политика. Аз разбирам, че трябва да се избегне войната, всъщност съм наистина за това. Но е пределно ясно, че в моментната изострена обстановка практически това няма как да стане. Защото реална дипломация липсва. Имаме изостряне до почти краен предел на напрежението между световните военни блокове. Парите, които „летят“ към военните разработки са трудно измерими.
Наистина ситуацията изглежда обречена за организираното и прогресивно ляво движение, силно се надявам това да се промени коренно.
Перспективата върху това върху какво се работи и с каква цел извършваме нашите действия е от особено значение. Това е основна част от човешкия живот и според мен това гради и светогледа на всеки един индивид. Тук за мен важното беше да разбера, че не е важен привидния резултат или дори самото действие, а по-скоро към какво води реално извършването на някакво действие. Разбира се, с изнесените примери моя начин на мислене беше оспорен. Още в началото на главата имаме обособена и аргументирана йерархия на ценността на помощта: на първо място стои духовната помощ, на второ място интелектуалната, чак след това е физическата помощ.
Съгласен съм, че ако следваме тази логика наистина страданията на света не могат да бъдат излекувани единствено от физическо и интелектуално естество. Тук Свами наистина дава възможност да разберем това чрез простия пример на глада, а именно че решението на глада не се крие във еднократната физическа помощ към гладуващия. Ако реализираме, че глада ни прави нещастни, то тогава ние имаме възможност чрез по-висши ценности и сетива да го превъзмогнем. Примерът е много реален, защото в действителност знаем за много такива примери.
Но тук влизаме и на малко по-дълбоката тема за естеството на нашите действия, на нашата работа. Неизбежно е, че нашите действия ще произведат нещо добро за някого, но това винаги ще бъде и лошо за друго. Доброто и лошото (злото) винаги ще бъдат възпроизведени чрез действия, следователно и съответната карма. Добрите постъпки водят до положителни ефекти, лошите за отрицателни. Но Свами правилно разгадава и решението тук — и доброто и лошото са „окови“ за душите. Ако ние не сме захванати към доброто и злото, то тогава ние ще може да излезем от тази дуалност. Решението? Да бъдем отделени от нашите действия, да не очакваме лично за себе си някакво възнаграждение.
Това е пространно обяснено по перфектен начин в тази глава, но за мен остава тази главоблъсканица. Как така ние може напълно да се отделим от това. Това би означавало да загърбим нашето его, ако не бъркам? За мен това би било изключително трудно. Но тук може би трябва да осмисля малко-по-надълбоко примера с характера и съзнателната перцепция на нещата, което се случва в нашия свят.
Оставам такъв тип предизвикателства към своето бъдеще.
Във втората глава имаме разкритие за структурата на Природата. Според древните предания материята се състои от три съставни единици:
Тамас – Съответства на тъмнината или неактивност. Интерпретирам го като състояние на имобилност, застой.
Раджас – Това е характера на активност. Свами го описва като движение на частици, тоест това е определението за движение и някакво действие.
Саттва – В това състояние се състои баланса (еквилибриум) между Тамас и Раджас.
Дават се ясни примери и за реални ситуация, в които определеното състояние доминира при човека. Съгласен съм с тезата за това, че доминацията на конкретна композиционна част формира характера на отделния човек. Да, наистина може да разгледаме тези три състояния като градивни блокове на личността, може би на някакво базово ниво. Убеден съм, че по-сложни категоризации биха описали един определен индивид много по-точно, но като някаква базова класификация това ми се струва напълно достатъчно.
Учението на Карма Йога според Свами дава възможност да работим с всеки един от тези елементи, като ни разкрива тяхното наличие и съотношение. Тук, според мен, може да разпределим това твърдение в две основни фази:
Откриване – Самото разпознаване, че тези композиционни елементи съществуват е първата стъпка, за да осмислим и последващите действия.
Участие – Внедряването на волево действие и работата с тези материи е втората стъпка, която активно може да приложим в рамките на живота.
Интересни са поученията, свързани с максимата „Не противодействай на злото!“. Определено тук получих малко повече насоки по отношение на тази морална дилема, която дори клиширано се прокрадва в буквално всички религиозно-идеологически школи. И наистина, вярата в себе си може би наистина е първостепенна от тази към Бог/Богове. Определено няма универсално решение за този морален казус, действително няма как да се уеднаквят всички ситуации. Силата на съпротивата (срещу злото) е дилема, която заема важна част в тази глава. Не бих могъл от само един или два прочита да дам категорична позиция по тази тема, но смятам да заложа на това да пресея през ума си всички възможни ситуации, които изпитвам, за да направя необходимия самоанализ.
Впечатлен съм от доброто представяне на идеята за равноправие. Напълно съм съгласен, че няма как да има абсолютно единство между хората, а е всеки трябва да бъде насърчаван според своите способности. Това е максима, която е била защитавана от много хора, всеки със своите си доводи. Но тук представянето е много елегантно.
Тази глава повдига много въпроси, дава отговори на част от тях, но изисква и голяма доза самостоятелен размисъл. Ще оставя всеки от вас да постави своите собствени заключения. Продължавам нататък!
Започвам да пиша своите впечатления от Свами Вивекананда и събраните му съчинения от „The Complete Book of Yoga“. Неговото творчество е оказало влияние върху живота на милиони хора по света и според мен е важно да изуча и да обмисля някои важни особености на философията на (Адвайта) Веданта.
В първата глава се дискутира значението Карма, от санскрит „Кри“ означава „да направя“. Технически думата „Карма“ означава последствията от действията. Във връзка с метафизиката понякога това може и да се интерпретира като ефекта на онова, което се е случило в следствие на миналите действия.
Разбира се, това е много просто обяснение, което изисква допълнително задълбочаване. Точно затова и тази глава е предназначена точно, за да обясни в повече подробности идеята за Карма. Основният постулат на Свами е, че в Източната философия целта на човека, неговото Raison d’être, е знанието. Удоволствието не е целта на живот на човек, защото удоволствието и щастието имат край. Те са определени като състояния, които имат определен лимит. Гледната точка тук е, че в по-голям мащаб хората смятат, че удоволствието е идеално състояние. След определено време се осъзнава, че идеалното състояние не е и щастието, а всъщност познанието. Според тази гледна точка „учители“ могат да бъдат едновременно удоволствието и болката, следователно и дуалността на доброто на лошото.
Формирането на характера всъщност зависи от комбинирането на всички тези характеристики в рамките на индивидуалната душа на всеки един индивид. Доброто и злото имат еднакво значение, а дори в някои случаи страданието е дори по-добър учител от щастието.
По-интересното в тази глава е всъщност източника на познанието. Според Вивекананда познанието е вътрешно състояние и не е външно на човека. Според него откриването всъщност е откриване, но това откриване не се дължи на външния свят. Откриването на ново знание е всъщност откриването от собствената душа, която е изобилие от безкрайно знание. Според гледната точка на тази теза цялото познание, секуларно и духовно, се намира в човешкия ум. То може да не е изцяло открито, но е възможно да бъде открито. Знанието е откриването на това безкрайно познание.
Според Свами Вивекананда е имало всезнаещи хора в миналото, а и е напълно възможно да има много повече от тях в следващите епохи и цикли. Кармата като универсално действие действа през целия живот и последствията от това действие са измерими в физически и духовен план.
Интересно за мен е разсъждението за произхода на Карма. Според Свами Вивекананда всички манифестации в обществото са манифест от волята на човека и неговия характер. Кармата произвежда характера, който води волевите действия, изразени във физическия свят. Според мен това е напълно логично и намирам това обяснение за допустимо.
Тук следва и интересното, според тази доктрина би следвало някои хора да бъдат един вид по-извисени волево. Дава се пример с Буда и Исус, които наистина са надминали останалите със своето невероятно наследство.
Карма се явява като вечен закон, всеки човек получава онова, което е заслужил. Карма определя какво заслужаваме и какво може да асимилираме според нашите възможности. Карма Йога създава действие, което може реално да промени света. Цялостното действие събужда силата в човешкия ум, която така или иначе се намира там, за да се пробуди душата. Също така работата се осъществява с някакъв мотив и тук съм съгласен с изложените аргументи.
Извършването на деяния от безкористност предоставят повече блага за човека, да по-трудно е, но изисква много по-голямо търпение. Разбира се, това е универсална истина, която няма нужда от допълнителна валидация.
За мен тази встъпителна глава ми даде възможност да разбера много повече за Източната философия и за цялостната перспектива, която ще направлява четенето ми през следващите страници. Със сигурност се нагърбвам с една задача, която ще промени начина ми на мислене, ще ме накара да си задавам много въпроси, както и сигурно ще намирам конфликтни точки. Но ми се иска да разбера повече и продължавам напред!
След дълга пауза, породена от грижите на ежедневието, реших да започна отново моето задълбочено четене на Антропософска литература. В този ред на мисли за мен беше важно да продължа с основните на това учение, естествено беше да избера „Теософия“ за следващо четиво. Интересно ми е какво ще открия този път и до какви разсъждения ще ме заведе философията на д-р Рудолф Щайнер. Няма да губя повече време, затова нека започнем напред.
В началото
Разсъжденията на д-р Щайнер започват с тезата, с която съм съгласен, че никой не може да а „напълно“ човек, ако не познава целокупността световете. А това включва знанието и по-точно съзерцанието на свръхсетивния свят. Д-р Щайнер отбелязва, че на всеки човек е дадена възможността и усета да разбира истината, а той, очаквано, се обръща към тази способност. В разбирането на нещата има и една сила, която е способна да ни отведе отвъд към висшите степени на познанието. По отношение на душата, тя самата не вижда нищо, а използва тези чувства, за да „схване“ силата на истината и постепенно да събуди „висшето сетиво“. Д-р Щайнер също така отбелязва, че това е индивидуална характеристика, която варира в зависимост от всеки един човек, по-точно от неговото развитие. Харесва ми този цитат:
Защото, ако не може да се оперира всеки, който е физически сляп, то всяко духовно око може да се отвори и само въпрос на време е когато ще се отвори.
Рудолф Щайнер
От това разбиране следва, че има вариации на интензитета на духовното познание. И тъй като това е отделно от традиционната наука, такава каквато се разбира от мнозинството, тези усещания не са предварителни условия за развитието на тези способности. Ако един човек развие до голяма степен своите познавателни способности, то тогава той ще може да се докосни до висшето познание. Според мен е напълно логично и твърдението, че нещата които преди едно такова развитие се намираха отвъд границите на познанието, то тогава те влизат напълно в тях, след като се пробудят способностите, които дремят във всеки един човек. Какво означава това за нас? Това твърдение означава, че тези способности, умението да докоснем свръхсетивния свят, тази сила е достъпна за абсолютно всеки, разбира се, стига той да развие тези умения.
Какъв е висшият идеал според въвеждащата глава? Това определено е „Божественото“, определено като върховно признание и съдба. Затова и „Божествената мъдрост“ Щайнер означава като „Теософия“. А за него и последователите на Антропософията изследването на духовните процеси в човешкия живот и Вселената се означава като Духовна наука.
За Естеството на Човека
Според д-р Щайнер вниманието ни се насочва към три основни неща в полето на нашето възприятие:
Съществуването на предметите според нашите сетива.
Впечатленията, които те предизвикват у нас и начина на характеризиране според нас.
Познанието, което получаваме за тях. Щайнер ги определя като информацията, която се проявява към нас като към „божествени“ същества, за тяхното реално естество. Към тази категория спрягат и тайните на Битието и на действието на предметите.
По своята същност тези три сфери се различават много ясно в рамките на човешкия живот. Именно оттук и всеки един човек може да осъзнае как е „втъкан“ в живота по три различни начина: вродено (приемането непосредствено като сетивен факт), значение (правенето на света своето собствено достояние онова, което за него има значение) и целта (стремежите). Следователно от това, както и от показаните в книгата примери, се дава яснота, че човек е постоянно свързан със света по три различни начина, подобаващи на човешкото същество:
Тяло – Разбирането за нещата от заобикалящия ни свят, които се откриват за нас. Тялото дава възможност за осъществяване на връзка с нещата във физическо измерение.
Душа – Разбирането за това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване. Щайнер по-точно дава примери с емоциите по отношение на нещата. Чрез Душата е възможно да се запазят и изпитат впечатленият и емоционалните въздействия.
Дух – Разбирането на хората като към „божествено съществуване“. Според Щайнер чрез Духа реално може да се открие реално онова, което обектите пазят за себе си.
Физическото тяло
Рудолф Щайнер използва аналогия, за да ни обясни спецификите на физическото тяло, един от трите компонента, изграждащи човека. Според неговата теория физическото човешко съществуване може да се разглежда по подобен начин на минералите, растенията, животните. Тялото се изгражда чрез веществата, расте и се размножава като растенията, а също така подобно на животните той възприема предметите. Разбира се, тези три вида съществуване в рамките на физическото тяло не са еднакви, а всяка от тях има своята специфика. Тези три форми на съществуване водят и до приписването на четвъртата — според д-р Щайнер тя е просто “човешка”, от гледна точка на тялото, той го определя като “едно царство за себе си”.
Душевната Същност
Очевидно душевната същност трябва да се различава от физическата. Сетивното усещане е това, което може да се определи като душевно явление. Чувствата са най-ярките представители на тези сетивни усещания. Д-р Щайнер посочва, че ярки представители са удоволствието и страданието, определяйки ги като “трептенията” на нашия вътрешен и духовен живот. Теорията му казва, че чрез тези чувства човек сътворява един втори свят, който се прибавя към физическия. По този начин се проявява и реално вторично (въз)действие на физическо ниво. Смятам, че логиката е правилна — според д-р Щайнер действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те носят “печата” на вътрешния живот.
Именно в тази глава се проявява и Волята като механизъм за противопоставянето на външния свят. От това следва, че спрямо природата душата е присъща на човека. А именно благодарение на съчетаването на вътрешния и външния свят се изгражда един комплексен собствен свят. Важното, което се отбелязва тук е, че тялото е предпоставка за живота на душата.
Задълбочени Мисли
В допълнение на тези твърдения изясняването на собственото ни естество е правилно, ако открием значението на мисленето за нашата природа. В този ред на мисли д-р Щайнер извежда, че мозъка е физическия инструмент на мисленето. А неговата задача се състои в това, че той е и телесната основа на мислещия Дух. Според него съществуване и мислене, което може да ни отведе до „висшите области на съществуването“. Именно в следващото изречение се разглежда и една от основните постановки, които са в основата на тази книга:
Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от „само себе си“, а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа.
Рудолф Щайнер
За мен беше особено полезна уговорката, че човек не възприема „проявленията“ на жизнената сила с обикновени сетива, тоест той разделя т.нар. „минерално“ от „жизненото“ тяло на обектите или веществата. Духовната форма на нещата се обозначава като етерно тяло или жизнено тяло. За да се види жизненото тяло и да се възприеме е необходимо „пробуждането“ на духовното око. Тоест, имаме аналогичен организъм като във физическото тяло.
Принадлежността на човек е в неговите тела, чрез физическото тяло той принадлежи на минералния свят, а чрез етерното на жизнения свят. След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят (естествен процес), а етерното тяло в жизнения свят. Рудолф Щайнер прави уговорката, че думата „тяло“ може да се употреби за всичко, което е от душевно и духовно естество. И понеже сетивната душа е се издига много над физическото тяло, тя е много по-силна. Тук идва и един много важен елемент – между физическото и етерното тяло от една страна, и сетивната душа от друга, се разполага и душевното тяло, което алтернативно може да се нарече „тялото на усещанията“. Усещането е именно друг елемент на душевната същност.
Естествено нещата стават още по-сложни по отношение на душата. Сетивната душа е проводника между човека и животното. Следователно трябва да има и по-висша форма, която да е отговорна за мисленето. Рудолф Щайнер нарича тази по-висока степен „сърдечна душа“ или просто „сърце“. Чрез мисленето човек може да премине границите на собствения си личен живот и отвъд неговите душа. От това следва, че човек мое и да опознае истинското добро и светлината като реални категории, които могат да бъдат наблюдавани.
Много е комплексно всичко и понякога се затруднявам да „преведа“ всичките термини, които са въведени, но с повече четене и размишляване ще мога да стигна до сърцевината на идеята. Рудолф Щайнер пространно въвежда много понятия и компоненти, които изискват дълбок анализ, както и по-цялостна подготовка в сферата. Признавам си, че не съм напълно подготвен, за да опиша подробно неговите твърдения. Разбира се, с все по-активното четене по темата бих могъл да се задълбоча в следващи публикации.
За щастие имаме ясно разделение, което е описано по следния начин:
Ил. 1. Състав на цялостния човек според Рудолф Щайнер
Рудолф Щайнер допълва, че Душевното тяло и Сетивната душа са едно цяло в земния човек, следователно същото се отнася и за Съзнаващата душа и Духът-Себе. По този начин земният човек реално съществува чрез седем елемента:
Ил. 2. Състав на земният човек според Рудолф Щайнер
Прераждането на Духа и Съдбата
Разсъжденията са особено комплексни и няма как да бъдат резюмирани в едно изречение или параграф. По-скоро тази част от книгата изисква допълнително и задълбочено внимание, подозирам, че обясненията биха отнели поне няколко месеца работа, защото по тази тема дори би могло да се експериментира. Но за мен има голяма логика в основното изказване, а именно твърдението за това, че душата непрекъснато трупа богатства за Духа. А душата разширява кръгозора от настоящето и в миналото. От това следва, че Духът носи в себе си законите на доброто и истината заедно със спомените за миналите изживявания.
Да, логично е впечатленията в човека да избледнеят с времето, но техните „плодове“ остават. Мисля, че всеки един от нас би се съгласил. Ако човешкия дух израства чрез преработени изживявания, тогава би могло последствията да могат да се запазят и достъпват чрез определени способности.
Наистина интересното, което Рудолф Щайнер твърди е, че няма как ние да спрем да разглеждаме Духът и душата в дуалността на раждането и смъртта. Да, наистина съм съгласен с това, че чрез физическата си форма хората се различават от животните. Но духовните различия са още по-голямото разделение. Духовното наследство е ключово. Рудолф Щайнер подчертава, че преживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а също и извън тях. Той показва взаимовръзката между времевите линии и душата, която има самостоятелен живот.
Духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение. Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на „трите свята“, на които той принадлежи
Рудолф Щайнер
Трите Свята
При всичките направени аналогии е ясно за последователите на цялата тази теория, че подобно на физическите умения, напълно е възможно да развием и духовните. Развитието на душата е подобно на развитието на тялото. Но Щайнер определя, че висшите органи не са подобни на физическите. Именно тези висши светове дават възможностза по-голяма яснота и осъзнатост. Хареса ми много твърдението, че не може да познаваме света само от физическите му измерения.
Наистина е трудно да се говори за висшите светове, Щайнер обяснява това с принципна на величие, че хората са свикнали с това да завладяват физическия свят. Всъщност, според него, първите контакти с духовния свят могат да бъдат много объркващи, поради огромните различия.
Важно уточнение за мен лично е във взаимодействието на процесите и по-скоро разликите на това ниво по отношение на различните светове. Щайнер обяснява това като дава аналогия на действията във физическия и духовния свят. Различните душевни формации са разгледани, като те реално са аналог на субстанцията, онова, което наричаме „материя“. Виждаме как по-високите качества на духовния свят реално възвисяват човешкото преживяване. Ако правилно разбирам теорията на Щайнер, би трябвало при по-висока степен на душевни формации би следвало да имаме по-високо преживяване. Това, което дава Щайнер като обяснение е, че душевните същества един вид се пробуждат за истински душевен живот при черпенето от тези по-високи субстанции. Но светът на душите е доста комплексен, състоящ се от три низши и три висши области, които са свързани помежду си чрез един „мост“ – четвъртата област.
„Картографията“ на световете изглежда по този начин:
Областта на горещото желание
Областта на лесноподвижната възбудимост
Областта на желанията
Областта на удоволствието и неудоволствието
Областта на душевната светлина
Областта на действената душевна сила
Областта на душевния живот
Разбира се, че това не са области, които са изолирани една от друга. Душата реално се проявява като свързващ елемент между Духа на човека и неговото тяло. Духът е основното ядро на човека, тялото използва Духа за наблюдение и опознаване на света. Интересното следва по-нататък. И то е свързано със Смъртта.
Всъщност, Смъртта според Щайнер може да се разглежда като изменение в процесите на тялото. Погледнато през неговата призма реално смъртта нарушава посредничеството между душата и тяло във физически смисъл. Отделянето на духа от тялото не означава, че то се разделя с душата. По тази логика душевния свят вече приютява душата. Щайнер обяснява, че духа се освобождава тогава, когато душата му е предала всички възможни преживявания от тялото. Той и пространно разказва за процеса на „разпадане“, което е удоволствие за четене и не бих искал да резюмирам тук.
Царството на духовете
От особено значение за мен е тази част от книгата, която своевременно продължава пътя на духа. Тук сложността многократно се умножава, защото във водовъртежа от процеси на трансформация прибавяне и съществуването на първообразите на предметите и веществата, които обитават този домейн. Чисто философски може да кажем, че това реално е света на идеите, ако трябва да приложим древните конвенции. Напълно съм съгласен, че ако това са идеите де факто, тогава те видимо и съществено могат да се различават от техните образи във физическия свят. Именно защото физическият свят се явява проекция на прототипа (оригинала) е нормално в него да има различия. Да, но тук говорим за цялостно наличие на прототипите, не само за физическите вещи. Цялата тази конструкция създава едно много дълбока реалност.
За мен интересна е и структурата на царствата на душите. На първите три нива има различни души, а в четвъртата област Щайнер обяснява за Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области. А именно в петата, шестата и седмата област се намират и съществата, които предават първообразите от но-низшите области и самите творящи сили и първообрази. Щайнер обяснява, че който може да се издигне до тези области може да се научи да познава онова, което той нарича „целите“.
Точно благодарение на възможностите да се проникне в този духовен свят ни дава възможност да се издигнем по един необикновен начин към първообразите. Последствията от един такъв преход е наистина неописуемо мощен.
Духът и царството на духовете след настъпването на смъртта
Особено важно в тази част е внимателното вникване в същността на тезата. Тук, разбира се, няма как да се „мине“ без да се намесва и древното Познание, а именно Ведите. Щайнер ни припомня за фигурата на „Мъдреца“ като онзи, който извлича по време на своя земен (физически) живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта.
Съгласен съм, че чрез духовното съзерцаване е възможно да проникнем отвъд физическото. От особено значение са обстоятелствата на нашия живот, които съществено ни затрудняват да бъдем по-духовни поне според мен. Щайнер отбелязва, че в духовния свят отново откриване хората, с които сме живеели заедно във физическия свят. Това е възможно поради силната връзка между душите, която се е формирала. От тази гледна точка в ситуацията, когато човек е във физическия свят той наблюдава и преживява Живота като проява на отделни същества. Нали вече споменахме, че в духовния свят има други закони? И тук идва интересното, защото Щайнер споделя, че в духовния свят човек вече е освободен от отделните индивиди и става част от многообразието от същества и сили. Вероятно това е и причината малко по-надолу в текста да се сподели тезата, че отговора на въпроса „Какъв е смисъла на всичко?“ се изразява в това, че смисъла не се намира в единичното и преходното.
Споменава се прераждането, а „правилото“ е, че във всяка следваща инкарнация човек идва с укрепнали религиозни и морални качества. Това се случва точно поради факта, че Духа взаимодейства в духовния свят и се усъвършенства.
По-важното е, че във взаимодействието с третата област, там където са реалните първообрази, човека може наистина да даде израз на своя живот. Щайнер обяснява, че там се намират и истинските благодетели на човечеството. Благодарение на точно такива духовни импулси се раждат и произведенията на великите учени и творци.
На практика се получава, че един вид „мисията“ на човека е да осъзнае, че той е духовно същество, което периодично се въплъщава във видимия физически свят. Но в духовният свят той намира своята истинска същност, своето истинско Аз.
Много ясна е връзката между тази философия и източните вярвания, веднага мога да разбера от къде и по какъв начин се разглеждат тези сентенции. При Щайнер перспективата обаче е един вид по-достъпна за нас.
Смятам, че на основата на това, което аз съм разбрал до този момент, мога ясно да кажа, че това е силно повлияна философия, която едновременно е близка като идея, но и далечна, тъй като има своята наистина сериозна сложност.
Физическия свят и неговата връзка с царството на душите и царството на духовете
Влиянието на съществата от душевния свят оказват влияние върху човека през силите на симпатия и антипатия, това вече го установихме в предишните глави. Съгласен съм, че по тези постановки е напълно логично да имаме възможност да достигнем формите на този друг свят. Сетивата възприемат реалността в рамките на света, в който живеят. Щайнер дава подробни разяснения за видовете на царствата, за различните взаимодействия и възможности на съществата. Да, съгласен съм с поставените условности, че мисълта е форма на духовна същност. При животните това е просто „форма“, а при животните е „душата“. При дадените аналогии и обяснение става ясно за сложното напластяване на понятията, но и това избистря съзнанието за цялостната конфигурация.
Щайнер разказва и за троичен свят, който подрежда царствата. Той е доста сложен и не бих искал да го резюмирам тук. Прочетете го, заслужава си. Важното, което аз запомних за себе си, е извода за това, че една от основните съставни части на човека е именно духовната му същност. Другите елементи като физическо тяло и астрално тяло са реално сгъстени първообрази в царството на духовете. Тук концепцията стана малко трудна за разбиране. Но при едно по-подробно прочитане има наистина голяма логика. Замислям се, че наистина физическото тяло се проявява като резултат от факта на сгъстяване на сетивно явление. Ако погледнем през призмата на теорията на Щайнер всичко има смисъл. По-важното е друго, има определени свръхсетивни същества, които може да открием в царството на духовете. Ако човек „отвори“ за тях своето духовно око и ухо (по този начин Щайнер разказва за духовните способности), човек може да се превърне в техен спътник. Интересното е това, че Щайнер разказва и за суеверията по отношение на превъплъщенията на тези същества. Според него е суеверие, че те могат да приемат физическата форма (материално тяло), а не че не съществуват, а дори напротив. За мен това е интересната част от теорията, за това, че действително имаме възможност за такъв тип „свързване“ с тях. Според Щайнер човек по този начин може и да изпълни мисията на живота си, като получи проникване във висшите области на съзнанието и разбере за тези свръхсетивни процеси и същества.
За Мисловните форми и за човешката аура
Темата с аурите винаги ми се е струвала като някаква страшно глупава измишльотина, но сега разбирам, че има един доста по-дълбок смисъл и значение. Теорията на Рудолф Щайнер разисква (естествено) и аурата, като тя се явява една естествена „обвивка“ на човешкото тяло, той я определя като наистина една неразделна част от нашето съществуване. Натрупването на опит, темперамент, както и цялостното отношение на човека изменят аурата. Аз си я представям като един жив организъм, който реално може да ни каже повече за нас самите. Щайнер подробно разяснява смисъла и значението на тези измерения под формата на цветовете. Това е и логично, защото аз правя аналогия със светлината, която се пречупва през призмата, получава се определен цвят от дифракцията. Ако кажем, че светлината е нашия опит и темперамент, значи наистина теорията „кликва“.
Беше ми интересно да разбера за троичната аура, за този свръхсетивен израз, който отговаря на човешката същност: тяло, душа и дух. Изглежда, че философията на Рудолф Щайнер е дълбоко вкоренена в структури, организации и закономерности. Според мен целенасочено той е искал да построи един такъв комплексен организъм от взаимно свързани понятия, за да може да ни улесни в разбирането ни.
Пътят на Познанието
Във финалната част на книгата се излагат реалните възможности и начини, които дават възможност на всеки един индивидуален човек да тръгне по пътя на познанието. Няма как да не отбележа и препратките към Гносис, към древногръцките идеали.
Пътят изобщо не е лесен, изпълнен е с много трудности, като че ли най-сложното е самото осъзнаване на нещата. Отделният човек трябва да осъзнае и да преживее чрез своя опит реалността, да оцени всички тези светове, които могат да бъдат достигнати. От това следва, че тази система също като много популярни други такива представя и възможността на едно (на пръв поглед) ограничено същество да достигне до неограниченото.
В цялостната философия на Рудолф Щайнер има синтез на древни истини, но те са допълнени, защитени, както и наистина разкрити в цялост.
Аз разбирам, че тук идеята за духовен път, който води до върховно усъвършенстване, е добре позната и примамлива. Но при Рудолф Щайнер сякаш има нещо повече. В моето съзнание и разсъждение по темата аз виждам един добре създаден конструкт на идеи и подреждане на световете. Очевидно е, че при състояние на хармония, баланс, както и на засилено духовно усещане за Реалността, отвъд материалното, ни дава възможност да продължим напред.
Виждам и разлики от някои други идеи, например, повелята да се държи в подчинение не само мисленето, но и волята. Това е в противовес на модерните окултни практики, които са така добре познати от някои сподвижници по времето на Теософското общество. И тук реално виждам разликата между тях и Антропософската мисъл. Духовният живот трябва да бъде съзерцан, но и изживян.
Книгата е цялостно преживяване. Да, трудна е за четене, трудна е за разбиране, отне ми наистина много време, за да вникна (дори и повърхностно). Мисля, че ще обогати всеки, който дръзне да се докосне до нея.
Когато става дума за произведение, което е част от вселената на „Life is Strange“ няма как да остана настрана. Още откакто изиграх първата част от компютърната игра се влюбих в героите, обстановката и цялостната история. И ето, че дойде момента да се появи и самостоятелен роман, който да бъде мост между първата част и „True Colors“. Изключително много се гордея от факта, че бях един от първите хора, които си направиха предварителна поръчка, дори помня датата 8 Декември 2022 г. Тази година в първите дни на месец Март тя бе в ръцете ми, но събирах смелост да открехна кориците толкова скоро. Нямах никакво търпение, но просто чаках правилния момент. Събирах смелост, чаках, но не издържах и я прочетох буквално на два пъти.
И какво да ви кажа освен, че наистина надмина очакванията ми! Знаете, че рядко чета такъв тип книги, но това е перфектно изпълнение, доказващо своето заслужено място във вселената на поредицата. Мога да преразкажа всичко от началото до самия край, но това би развалило удоволствието на читателите. Затова и нека се спра на някои от най-важните части, които оставиха в мен трайни следи.
Очарователната история на Стеф
Стеф е една от най-ярките герои от поредицата „Life is Strange“. Тя олицетворява бунтарското поведение, любовта към музиката и не се притеснява да признае пред себе си, че е различна от останалите. В „Steph’s Story“ се разказва именно как тя се запознава с Изи, в която се влюбва до лудост. Разбираме, че това всъщност е една смела постъпка след като тя е имала несподелена любов, защото се е срамувала да сподели своите чувства на друга известна героиня от поредицата „Life is Strange“ – Chloe.
Разбира се, че любовта е важна, но са важни и събитията, които съпровождат Стеф. Романът всъщност е един емоционален водовъртеж, нанизан от събития, които имат своите подозирани и неочаквани развръзки.
Вече съм от далеч от мисленето на тези години, но действителността в която живеят героите, както и техните трудности и несгоди, както и изборите, които правят, са ми изключително интересни. Не всеки може да преживее всичко, а този тип книги ни разкриват един изключително богат свят в един друг възможен свят. Това, което бих взел за себе си като поучения е „Не съди!“. Няма как даваме оценки за хората, непознавайки тяхното минало.
Нарочно няма да издавам от сюжета, но той е много добре съотносим с моята любов към музиката, към добрите приятелства и мечтите. Смятам, че много от читателите ще се припознаят с историята на Стеф.
Емоционални и реалистични ситуации
Няма как да се избегне емоцията, тя е в сърцето на поредицата и причината тя да бъде толкова популярна. Смятах, че е трудно да се „запечата“ тази невероятна атмосфера в рамките на една книга. Но се оказа възможно! Нямам впечатления от други творби на Rosiee Thor, но от прочетеното мога да кажа със сигурност, че тя е успяла да запази и развие духа, стила и героите. Нещо, което (струва ми се) е доста трудно.
Разбирате ли, тази игра създаде една световна общност от почитатели, които свободно създават свои собствени творби, вдъхновени от вселената на „Life is Strange“. Това да можеш да бъдеш допуснат официално да създадеш част от тази поредица ми се струва като голям успех. А той е и заслужен!
Тук има всичко, има приятелства, има любов, има обич, но също така има и разочарования и предателства. Всичко, което е част от живота. Но в края на краищата след всяко лошо нещо идва и добро. Може би наистина спасението от миналото се крие в тайнственото и спокойно градче Haven Springs. Тази част от историята е разгърната в „True Colors“, която силно препоръчвам.
Ще споделя нещо, което ми се струва важно. Аз не само станах наблюдател на историята на това смело момиче Стеф. Аз бях допуснат до нейните терзания, нейните страхове, но и до нейната вдъхновяваща борбеност. Поучих се от опита, който тя притежава. Разбрах колко е болезнено да скърбиш за миналото, за Arcadia Bay, за всичко онова, което се бе случило. Загубата носи страдание, което е факт до края на живота. Но въпреки това тя успява да върви напред. А неочаквано съдбата я среща с хора, които ще променят живота ѝ завинаги. Какво по-хубаво от това? Независимо от обстоятелствата, независимо от доброто и лошото, тя израства. И тя израства в страниците, които разлистваме. Нейният житейски опит е предаден майсторски. Хората до нея са описани наистина като наши близки приятели и роднини.
Този роман е истинско приключение. Оставям си го на полицата при любимите книги. Ще го чета всеки път, когато имам нужда от вдъхновение и смелост. Приятно четене и на Вас!
Често се въздържам от това да коментирам политически философии, защото смятам, че това е тема, която се възприема твърде лично от всеки един човек. Но все пак като гражданин с позиция за мен е важно да обърна внимание на идеите, които предизвикват едновременно влечение, а също и страх, до голяма степен го определям като страх от непознатото.
Анархизмът, по-скоро анархо-комунизма като идейна платформа ми се струва като философия, която съчетава в себе си стремежа за свобода и практически възможна форма за постигане на равенство и свобода. В разработката на Кропоткин, който е един безкрайно интелигентен човек, който има ясна и осъзната критическа позиция към идеологията, която той определя като авторитарен термин. И макар книгата да не е съвсем съвременна, засегнатите теми са безкрайно актуални и до днес.
Ценна книга, която осветява мрака
Това, което е ценно за мен като читател, е откриването на доказателства, че политически обществото не е достигнало до някаква еволюирана форма на своето развитие. До голяма степен проблемите се задълбочават, а това води и до голямо напрежение. Според мен в опит да се запази статуквото се правят жертви с огромни последици, а разделянето на света на полюси, създаването на мощни съюзи, които са водени от алчност и воля за власт, води до гибел.
И макар крайното ляво наистина да представя възможните решения като вид утопия, вярвам, че всъщност една от главните причини да не сме успели в прогреса ни към по-развито общество се корени в липсата ни на информираност и посока. Дотолкова сме водени от доктрината на Капитализма и личния егоизъм, че не сме в състояние да погледнем настрани. А „Хляб и свобода“ е един чудесен начин да се отърсим от фиксацията на парите като властови елемент.
Вдъхновение за действие
Такъв тип книги насърчават не само мисленето в посока на свободата, но също и в практически действия по отношение на нейното постигане. Кропоткин в “Хляб и свобода” често говори за безсмислието от насилствена промяна, акцентира се върху осъзнаването на проблема и масовото обществено недоволство, което постепенно да трансформира глобалната структура и йерархия. Съгласен съм със становището, че интелектуалната промяна е много важна — ако хората припознаят нуждата от това да бъдат свободни и това стане масово явление, тогава силата няма да е движещата сила.
Истината е, че всеки един човек би се засегнал от тематиката. Независимо дали изповядва лява или дясна философия, защото проблемите нямат политически пристрастия. Книгата е ценна за всеки, дори и да смята този тип идеи за утопични и немислими. Дълбоко съм убеден, че свободата и равноправието могат да бъдат достигнати чрез невоенни действия. Може би наистина интелектуална революция, промяна в масовите възприятия и обществения натиск биха могли да бъдат едно от решенията. Но за да бъдат достигнати те са нужни такъв тип книги — трудове, които да отворят очите и сърцата на масите. Може би не е твърде късно.
Всеки има своя прочит върху нещата, които не може да си обясним с прости думи. Но има хора, които се опитват да си отговорят на тези въпроси и чрез мислене отвъд границите на онова, което смятаме за „редно“. Макар и често да си мислим за такива хора като някакви по-особени смятам, че мнозинството автоматично отрича тяхната гледна точка без да се замисли. Да, не за всяка т.нар. „конспиративна теория“ може да сложим на масата масив от тежки документи и доказателства, но това не означава, че не е възможно. А напротив, някои от тези свидетелства са, на практика, неоспорими. Явно има причина и те да бъдат прикривани под една или друга форма.
Майсторство на изложението
Самата книга представя някои от най-известните хипотези и теории, които не са общоприети, но все пак предизвикват любопитството на мнозина от нас. Особено впечатление прави задълбочения поглед, илюстративните елементи, както и създадените причинно-следствени връзки, които логично се наслагват една върху друга. Да, книгата може да се чете и „на глави“, а не като целокупно произведение, но тогава се губи цялостната „картина“. Затова и препоръчвам един дълбок прочит, от начало до край, така че да можете да усетите авторовата перспектива.
А не сте и задължени да приемате всички гледни точки. Те са подробно изложени, но всеки решава за себе си. Аз за себе си съм възприел някои от тях за наистина правдоподобни, докато за други си оставам все така скептичен. Стойчо Керев е направил някои от тези неудобни и комплексни теми изключително достъпни, за което трябва да му свидетелстваме уважение към труда.
Алтернатива или реалност?
Смятам, че най-ценното в тази книга е предизвикателството към статуквото. Особено приятно е да се види как може да се мисли “извън матрицата”, по какъв начин установените норми могат да бъдат надвити и по какъв начин те моделират нашия начин на мислене. Ангажирането ни като читатели е не само да възприемем гледната точка, както и да разширим нашите познания в области, които не са популярни. Много съм доволен от това, че се споменават някои мои любими теми като Агарта, например.
“Измамна реалност” е отворен прозорец и врата към свят, който може би е много по-реален от онова, което ние смятаме за реалност. Може би наистина моделираната реалност, която приемаме за реалност всъщност наистина е илюзорна. А ако наистина допуснем някои от твърденията, тогава ще се окаже, че книга е много повече от едно добро разследване или по-скоро изследване. Смятам, че едно последващо и допълнено издание би било още по-ценно.
Изключително съм благодарен, че открих една наистина интересна книга, която да разказва за феномена „Слендърман“ на български език. Знам, че по-голямата част от нещата са разказани през видеа на влогъри и разкази в интернет форуми, затова и имаше нужда от някой, който да напише обзорен материал по темата, още повече и проследявайки реалните криминални случаи. Това е дебютната книга на Любомир Евтимов, но тя е смела и написана изключително увлекателно. Радвам се, че тя има подчертан поглед от страната на социалните науки и хуманитаристиката, а това е много ценно за мен като възпитаник именно в тази област.
Слендърман в подробен анализ
Много ми харесва как е подходено многоаспектово, проследявайки феномена през неговия генезис, медиен образ, както и психологическото въздействие. Личи си, че е направено задълбочено проучване, което е подплатено и с необходимите цитирания на източниците. Но според мен в едно последващо второ издание могат да бъдат допълнени главите, свързани с видео игрите. Допълнително има издадени и множество студии и статии, които са свързани с рецепцията на дигиталния образ и въплъщението на митологизирания образ. Бих препоръчал на автора да се запознае с някои от по-новите текстове и да ги включи в следващите издания на книгата.
Слендърман е една сложна тема, която може да бъде разгледана от много гледни точки, някой път дори самите заключения могат да си противоречат. Но Любомир Евтимов майсторски е извел множество аспекти и последиците от тяхната интерпретация. Знам колко е трудно да се направи толкова многопластов обзорен анализ. Още повече, че през цялата книга съществува и авторитета на автора, който наслоява и последователно доразказва и своя собствен поглед. Това е нещо, което е достойно за уважение. Защото, в крайна сметка, публицистиката е не само подреждане и изброяване на факти, а също и тяхната интерпретация, която да може обективно да бъде защитена.
Книгата е особено подходяща за родители и изследователи, които се интересуват от опасните влияния на имагинерни образи, които чрез силата на въздействието са се превърнали в реални заплахи за психиката на подрастващите и емоционално лабилните. Разбира се, не е правилно авоматично да се заклеймяват тези образи, самите вреди (според мен) се случват именно поради грешната интерпретация на явленията. Тази гледна точка е разгледана подробно в първата част от книгата, където се проследява и генезиса на образа и как той постепенно (въз)приема сегашната си позната форма. Но медийният образ е флуиден, виждаме как той се превъплъщава в различни носители, а вече е и част от световната интернет култура.
В заключение
Книгата би била наистина още по-успешна, ако и имаше адекватна редакция, виждам очевидни сериозни редакторски пропуски, които не са по вина на автора, а по-скоро на редактора. Въпреки всичко за мен тя си остава забележителен и добър пример за дебютна публицистика, която се опитва да разгледа един феномен в няколко аспекта. Много съм доволен от подробния психологически портрет, който е много ценен, както и изказаните гледни точки. Това доказва, че е имало вложена много мисъл и разсъждения по темата. Надявам се книгата да стигне до още читатели.
Признавам си, че това е първата книга от Рудолф Щайнер към която посягам. Знам, че това е един изключително задълбочен философски труд, който отнема на хората години да опознаят. Съществуват множество помагала и ресурси, които дават възможност за по-внимателното изследване на темата, защото наистина текста е пълен с изключително много препратки и обяснения. Тази книга се явява като едно истинско предизвикателство на ума, защото цели да ни даде възможност да разширим кръгозора си експоненциално. Още по-удивително е, че тази книга се корени и в основата на много житейски пътища и последователи на Щайнер. А като един основен фундамент на неговите философски търсения тя е и ценна придобивка в библиотеката на всеки един любител на тези теми.
Ще споделя моите впечатления, но те са на базата на един изключително лаически прочит. Към момента на четене нямам абсолютна никаква идея за цялостната идея на Антропософията, далеч съм от задълбочените познания и методи на работа на хората, които следват тази философия, но пък имам отвореното съзнание, за да започна да отбелязвам и моите впечатления от текста.
Отворено съзнание и концепцията за свободата
За мен първите глави и въведението служат не само, за да изяснят историческите опити за определянето на използваните категории и понятия, но също и за да ни въвлекат в тази сфера на познание. Лично за мен Онтологията винаги е била много интересна част от философията като цяло и смятам, че е много любопитно да се проследи генеалогията на идейните концепции по отношение на свободата. Разбира се, това е една изначална концепция, която няма как да бъде проследена като генезис, но идейните отношения към нея са ясни и проследими. Затова и Щайнер въвежда и обяснява пространно понятията, които в рамките на човешката мисъл се категоризират по различи начини.
Книгата има за цел да потърси отговор на въпроса до каква степен човешката същност може да си приписва свободата, при положение, в природните процеси не е възможно да се прозрат всички нишки на необходимостта, от които свободата произлиза. Свободната воля дали изначално е факт, който може да бъде верифициран, независимо от това, че ние няма как да сме неутрални наблюдатели. Всичко това е много тясно обвързано и с разграничаването между материализма и дуализма – на възприятието и разделянето на физически свят.
Много приятно съм изненадан от факта, че е включено и становището на Б. Спиноза, че “Бог съществува свободно от необходимостта на самата си природа. Бог опознава себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко”. По този начин свободата не е сведена до свободно взимане на конкретно решение, а към свободна необходимост. Този вид начин на мислене винаги ми се е струвал особено привлекателен. Разбира се, този възглед съвсем не е перфектен, Щайнер ни обръща внимание, че човек не само осъзнава своето действие, но също и може да опознае причините, от които то произхожда.
По-нататък имаме интересното изложение, че достигането на ума е възможно през сърцето.
Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов.
Рудолф Щайнер
Но има нещо малко по-интересно, което ми направи впечатление. Според Щайнер духовния живот е непрестанното търсене между нас и света. Според мен той също е и предпоставка за интегритет и създаване на връзка между тези два свята. Интересното е дали без да сме “истински” вярващи същества този духовен свят се проявява видимо и за нас? Ако ние си затворим сетивата за него, тогава, според мен, дори и да има явни проявления, то тогава нашите затворени съзнания няма да го отразят. Щайнер казва, че откровенията от Бога (без да споменава точно кои) религиозно вярващия човек търси решение на загадките на света. Да, съгласен съм с това твърдение.
Оттук следва, че има и различни гледни точки и прояви на това търсене, изразяващи се в някаква конкретна дейност. Например, човекът на изкуството (творческия потенциал) се старае да вложи материално своите идеи на своя Аз, за да помири своята вътрешна същност с външния свят. По аналогичен начин мислителите (философите) използват явленията и понятията, за да рационализират и проникнат в идейния свят чрез наблюдението.
Следва и пространно извеждане на принципите на дуализма и монизма, които показват своите силни и слаби страни. Рудолф Щайнер отбелязва и гледната точка на спиритуализма, който отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. В следствие от това, според него, спиритуализма е едностранчив идеализъм, който единствено отразява духовния свят в самия свят на идеите. Това, на практика, ограничава светогледа единствено в рамките на действителността на самия Аз.
В цялата тази главоблъсканица от идеи и позиции се стига до следното заключение — природата, която е извън нас, можем да открием едва след я познаем у себе си. Интересното е, че изучаването на нашето съществуване би следвало да ни доведе до това, че вече не само “Аз”, а вече имаме нещо повече от “Аз”. Всичко това е следствие от взаимодействието между природата и Духа.
Постулат в книгата е, че наблюдението и мисленето са двете основни точки за всеки един духовен стремеж. Според Рудолф Щайнер философите изхождат от различни основни противоположности, които би следвало да бъдат предхождани от наблюдението и мисленето. Тази двойка е най-важната противоположност за човека. Рудолф Щайнер дава и много подробно обяснение защо точно тези две категории са важни.
Мисленето — без мисленето няма как да се сдобием със знание, при възникваното на даден възглед то има първостепенна роля.
Наблюдението —обектите са достъпни само чрез наблюдението. Във времето то дори предхожда мисленето.
Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението.
Рудолф Щайнер
По отношение на наблюдението няма равнопоставеност между мисленето и чувстването. В природата на мисленето е, че мислещия забравя мисленето, докато го упражнява. Това се доказва от факта, че предмета на мисленето е в основата на действието по време на наблюдението на действието, а не самото мислене. Следователно, ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, защото то почива в собствената ни дейност. Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам (създавам), а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам.
А по отношение на самото мислене то не може да бъде наблюдавано в настоящето, но може да бъде превърнато в бент на мислене като опит, който съм направил за този процес. Следователно от по-нататъшните изложения е, че при наблюдаването на мисленето ние сами сътворяваме обектите. Самият носител на мисленето е човешкото съзнание.
Мисленето създава и възможност да възникват понятията и идеите, самите думи са инструмент за насочване на вниманието към понятията. Но само чрез тях не могат да се изкажат същността на тези понятия. Самите обекти имат своите собствени понятия, идеите за тяхната същност. Рудолф Щайнер казва, че колкото повече се разширява опитът ни, толкова по-голям става броя на нашите понятия. Тези конструкти се обединяват в едно закономерно цяло. Всички единични понятия, които се отнасят към даден обект, се присъединяват към множеството от други такива, които обрисуват една затворена понятийна система. Качествено идеи не се различават много от понятията, но те са много по-съдържателни, по-наситени и по-обемни. Понятията и идеите са предпоставка за мисленето. А понятията се прибавят към наблюдението, но не могат да бъдат директно получени от тях.
Мислещото същество свързва процеса на мисленето с наблюдението. Всичките тези обяснения имат за цел да дадат яснота за характера на човешкото съзнание — то е посредник между мислене и наблюдение. По необходимост човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и мебесъзнание, понеже е мислещо съзнание. Мисленето е отвъд субекта и обекта. Субектът, на практика, мисли, защото е субект, счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Рудолф Щайнер казва “Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия”.
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
Рудолф Щайнер
Образите на възприета са субективни, образуването на обекти се поражда именно от групиране на множество възприятия. Извън възприемането няма как да имаме представа за обектите.
Размишленията по отношение на реалността и свеждането за генезиса на обектите ми дадоха една перспектива, която ми се стори доста логична. Изглежда, че обектите a priori са дадени без понятия поради духовното ни устройство. Съществуването ни се дължи на елементите на възприемането и мисленето. Естеството на нещата няма корелация с това как ние сме устроени или как възприемаме Битието. Според Щайнер „чертата“ между възприемането и мисленето се появява, когато съзерцаващия застане „пред нещата“.
Съгласен съм, че човека, по своята природа, е ограничено същество. Наистина той е поставен да съществува наравно с други същества, а неговото Битие действително принадлежи на ограниченото време и пространство. Щайнер добавя и още нещо, което ми се струва като ценно знание – на човека му е дадена само една ограничена част от цялостния Универсум. Това и води до нашата вътрешна ограниченост да приемем за единично онова, което в действителност не е такова. Ние самите имаме вътрешна необходимост да разбираме по този начин нещата, защото конструктивно мислим за тях по този начин. Да, това е напълно логично и доказуемо.
Темата за (само)възприемането спрямо другите същества е особено важна. Щайнер посочва, че това определение трябва да се разграничи от „простото“ осъзнаване на себе си. Казва се, че акта на самовъзприемане не ни извежда отвъд сферата на онова, което принадлежи на нас. Да, съгласен съм. Самото самовъзприятие е ограничено в рамките на собствените разбирания. А самото мислене няма общо с тези граници.
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене.
Рудолф Щайнер
Концепцията за универсалността на мисленето е особено любопитна, тезата е, че има дуализъм между понятията усещане и чувстване от една страна и мисленето от друга. Всеки човек има свой собствен оттенък на мисленето дотолкова, доколкото това се случва благодарение на индивидуалното чувстване и усещане. Представена е и идеята, че има свързващо звено между нашата индивидуалност и Вселената, това се случва именно чрез акта на мисленето. Подтикът към познание възниква чрез мисленето, което се разпростира отвъд индивидуалното битие.
Особено ми харесва честността, която Щайнер споделя за неизбежното грешно схващане на дуалистичния модел — подразделя цялостното битие на две области, като всяка една следва своите собствени закони и противопоставя своята област на другата. Допълнителните разсъждения за метафизичния реализъм и монизма са доста дълбоки, още от първото четене ми е трудно да интерпретирам в много подробности казаното. Вероятно след няколко по-задълбочени прочитания на текста ще мога да формулирам и своята гледна точка върху тези гледни точки.
Важните елементи от Битието в подробности
Важното и ценното в книгат са обясненията и дефинирането на индивидуалния живот и неговит структурни елементи. Виждаме как те са представени като съставни от тези степени:
Сетивното възприемане — Онази област на нашия собствен (индивидуален) живот, където възприемането се трансформира във волев акт, който е без посредничество на някое чувство или понятие. Тук движещата сила се обозначава като нагон, той задоволява нисшитеи чисто животински нужди. Примери са храненето, половото снишение и др. Основната харакеристика е непосредствеността, с която възприятието предизвиква този волев акт. Рудолф Щайнер обаче обяснява, че такъв тип поведение не е лимитирано само до нисшите степени. Напротив, това е възможно и за по-висшите сетива. Той дава пример с това, че при възприемането на даден процес във външния свят, ние (без нататъшен размисъл и без конкретно чувство) произвеждаме действие. Тази движеща сила се назовава като такт или нравествен вкус.
Чувстване като основна сфера на човешкия живот — Възприятията на външния свят са свързани с чувствата, които могат да станат движеща сила на действията. Примери са чувството за гордост, срам, чест, смирение и т.н.
Мисленето и представянето — чрез размишлението представата или понятието става мотив за действие. Движещата сила на волята може да се нарече практически опит. Постепенно той преминава в чисто такични действия.
Висшата степен е понятийното мислене без оглед на определеното възприятийно съдържание — точно съдържанието на дадено понятие определяме чрез интуиция от идейната сфера. Първоначално това понятие не съдържа отношение към определените възприятия.
Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
Рудолф Щайнер
Напълно съм съгласен от тмата, че за наивния човек действителността е съвкупност от обектите, които са видими и физически достижими. Нравствените принципи възникват на основите на авторитети, примери са: семейните, държавните, обществените, църковните и божествените. Следва и няколко бележки относно предубежденията на хората. Интересно e също и механизма на отъждествяване на съвестта.
Щайнер разказва за това какво той разбира под “свободен дух” — действие под свои собствени импулси, интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. Разликата с несвободния дух причината за действието идва от определена интуиция от своя собствен свят на идеите, за да я положи в основата на действие, който се намери в неговия възприятиен свят, което е неизменна част от неговите преживявания.
Авторитетите и законите са подходящо разгледани в рамките на подтика. Свободният дух не се влияе от образец, страх или друг аспект, а преобразява формата в представа. Човекът като човек изхожда от съвкупността на своите идеи конкретни представи чрез въображението. Свободният дух се нуждае от нравствено въображение, за да осъществи своите идеи.
Цитира се и концепцията за това какво е радост и наслада, трудно е за интерпретиране тази тема, особено от неутрална гледна точка. Но тук има има една много интересна парадигма — сам по себе си стремежа създава радост. Съгласен съм, че изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, но това е пространно дефинирано и защитено в подробности.
Макар и да не мога да коментирам пространно всички изложени идеи и тези, аз съм напълно съгласен с главата, която е посветена на индивидуалността. Освобождението от характерното-родово, което е конструкт на общото съзнание и Социума, дава възможност на човек да развие в себе си качества и функции, които могат да се търсят в него самия. Щайнер отбелязва, че този аспект служи като средство за изразяване на своята индивидуална специфика и същност. И наистина и аз смятам, че един човек не е възможно да бъде разбран напълно, ако се използват обособени родови понятия.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
Рудолф Щайнер
В заключение
Макар и да не се спрях подробно върху всички изразени въпроси и тези, смея да кажа, че тази книга е настолно четиво, което може да бъде четено и препрочитано хиляди пъти. Четох отзиви и рецензии от хора, които в продължение на години изучават тази книга. Просто е прекалено всеобхватна, за да бъде премислена и оценена подобаващо. Затова и няма как да напиша реални читателски отзиви, а по-скоро споделям моите съгласия и оценки на предаденото познание. Смея да кажа, че в последната глава има доста голяма доза мъдрост, която е поднесена наистина уместно. Визирам следващият цитат.
Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Рудолф Щайнер
Ще ми отнеме наистина много време, за да мога да си обясня голяма част от концепциите. Но в крайна сметка съм благодарен за книгата, давам си сметка колко голям авторитет в света на философията е Рудолф Щайнер. Вероятно тази книга се преподава в университетите, ще се радвам да мога да намеря време, за да разбера напълно всичко. Сигурен съм, че това ще ме обогати отвъд моите представи.
